— Ивица от пет марки!
— Ако си спомням добре, да. Но може и да греша.
— Петдесет хиляди — рече Пикеринг почти с пяна на уста. — Петдесет хиляди, ако ги намерите.
Пакър се прозина.
— За петдесет хиляди, господин Пикеринг, даже няма да си направя труда да ги потърся.
— Сто хиляди.
— Ще си помисля.
— Веднага ли ще ги потърсите? Сигурно имате поне някаква смътна идея къде са сега.
— Господин Пикеринг, бяха ми необходими цели двадесет години, за да събера всичко това, което виждате, а паметта ми вече не е добра. Просто нямам представа откъде да започна.
— Добре, назовете вие цената — пришпори го Пикеринг. — Какво искате за тях?
— Четвърт милион, ако ги открия. Ако наистина успея да ги открия.
— Ще ги потърсите, нали?
— Не съм съвсем сигурен. Някой ден бих могъл да попадна случайно на тях. Все някога ще трябва да разтребя това жилище. Ще имам предвид вашите марки.
Пикеринг рязко се изправи.
— Шегувате се с мен.
— Никога не се шегувам — махна с ръка Пакър.
Пикеринг се отправи към вратата.
Пакър се надигна от креслото.
— Ще ви изпратя — каза.
— Няма нужда. И много ви благодаря.
Пакър отново се отпусна в креслото и видя как гостът му излиза.
Опита се да си спомни къде би могъл да се намира пликът с марките от Поларис. Накрая се отказа. Бе ги получил много отдавна.
Направи повторен опит да открие пинсетата, но не успя.
Реши още на следващата сутрин да купи нова, после се сети, че за сутринта имаше ангажимент. Бе обещал да бъде в залива Хъдзън, в лятната вила на Тони.
Как по дяволите успяваше толкова често да си губи пинсетите?
Дълго време остана отпуснат в креслото, в междинно състояние между съня и бодърстването. Мислеше си за някои любопитни неща.
Най-вече за залепващите се пощенски марки. За това как от всички идеи, изнесени от Земята, използването на пощенски марки се бе разпространило най-бързо и в последните два века бе достигнало до най-далечните краища на галактиката.
Вече бе трудно да се запомнят всички планети, използващи пощенски марки, всеки ден се появяваха нови. Човек трябваше да е вечно нащрек, за да не им изгуби дирята.
Някои марки бяха много забавни. Тези от Менкалинен, например, където различните стойности се определяха от различните ухания. На марките не бе изписана стойност от пет цента, пет долара или от сто долара, а имаха различен мирис. Марките за местната поща ухаеха на диви рози, тези за системата миришеха на зрял кашкавал, а от вонята на трети за междузвездните служби можеше да припадне човек от четиридесет крачки разстояние.
В сериите от Алгейбан пък използваха цветове отвъд пределите на човешкото възприятие на различните оттенъци. Пакър си спомни и за прословутата серия на пиратите от Леонида, които вместо хартия бяха използвали старателно обработената кожа на своите жертви, имали нещастието да попаднат в лапите им.
Отпуснат в креслото, той слушаше тиктакането на будилника, затрупан нейде от разпилените вещи. Само неговият звук нарушаваше тишината.
Животът му бе приятен, напълно удовлетворителен живот. Преди двадесет години, когато Майра почина и той продаде своя дял от акциите в търговската компания, бе решил повече да не се занимава с нищо, да отпише живота си като вече изживян. Сега обаче знаеше, че марките означават за него нещо много повече от бизнеса. Те бяха дар Божи, наистина дар Божи.
Отпуснат в креслото, той продължаваше да мисли с любов за марките си, които го бяха измъкнали от дълбокия кладенец на самотата, върнаха го към живота и му помогнаха отново да се почувства млад.
След това заспа.
Събуди го позвъняване. Разтривайки сънените си очи той се отправи с несигурна стъпка към вратата.
Вдовицата Фоши държеше малка тенджерка в ръце. Подаде му я.
— Реших, че ще ви хареса — каза. — Нося ви от бульона, който приготвих днес. Винаги правя в повече. Много е трудно да готвиш за сам човек.
Пакър пое тенджерката.
— Много мило от ваша страна — промърмори.
Тя го погледна загрижено.
— Не ви е добре — рече.
Влезе през вратата, принуждавайки го да отстъпи, и се промъкна непоканена в дома му.
— Не съм болен — възрази й той вяло. — Просто бях заспал и толкоз. Нищо ми няма.
Тя протегна пухкавата си ръка и докосна челото му.
— Имате температура — заяви тя. — Целият горите.
— Нищо ми няма — повтори той. — Тъкмо заспивах, това е всичко.
Тя се обърна и нахълта в дневната, пробивайки си път сред купчините писма. Боже мой, най-сетне успя да се вмъкне. Как да я изгоня? — си мислеше Пакър, гледайки безпомощно.
— Елате и седнете — нареди му тя. — Не вярвам да имате термометър?