Мебелите бяха покрити с калъфи от кретон, върху масичките имаше дантелени покривчици, старомодните кресла изглеждаха удобни, подът беше застлан с поизбелял килим. Телевизорът също беше старомоден. На видимо място беше поставена статуетка на Светата Дева със сериозно и състрадателно лице.
— Госпожо Клуни, съпругът ви обаждал ли ви се е?
— Не… и няма да ми се обади. Казах на другия детектив, ще го кажа и на вас — допуснали сте абсурдна грешка. — Тя машинално отметна от челото си кичур от кестенявата си коса, която бе започнала да се прошарва. — Арт наистина не е добре… от дълго време не е на себе си, но никога не би сторил онова, в което го обвинявате.
— Защо сте толкова сигурни, че няма да ви се обади, госпожо Клуни? Нали сте негова съпруга, а това е неговият дом.
— Така е. — Жената седна, сякаш вече не можеше да се държи на краката си. — Вярно е. Но Арт вече не е същият. Не вярва на никого и в нищо. Той е свършен човек, отклони се от пътя, загуби надеждата и вярата си. След смъртта на Тад животът ни вече не е същият.
Ив седна до нея и се приведе, сякаш споделяше тайна с близка приятелка.
— Госпожо Клуни, искрено желая да му помогна. Имате ли представа къде се е укрил?
— Не, никаква. Напоследък много се отчуждихме. — Тя извади от джоба си смачкана носна кърпичка. — Арт престана да ми говори, вече не споделяше с мен, както през месеците, последвали убийството на Тад. Тогава взаимно се подкрепяхме и се утешавахме. Нашият Тад беше прекрасен младеж. — Погледна към снимката на младия мъж в парадна униформа. — Той беше нашата гордост. Когато го загубихме, с Арт се вкопчихме един в друг, крепеше ни любовта, която изпитвахме към него, и с която обсипвахме съпругата му и детенцето му. Добре че беше детето, та ни помогна да преодолеем мъката.
Стана и взе друга снимка, на която Тад беше заснет с усмихната млада жена, която държеше бебе с розови страни.
— Бяха идеалното семейство. — Тя нежно прокара пръст по усмихнатите лица, върна снимката на мястото й и отново седна. — Ала няколко седмици след смъртта на сина ни Арт започна да се променя. Често потъваше в празни размишления, заяждаше се с мен за щяло и за нещяло. Престана да споделя с мен, отказа да посещава неделната литургия. Отначало се карахме, после само мълчахме. Съществувахме в тази къща, вместо да живеем в нея.
— Госпожо Клуни, спомняте ли си кога съпругът ви започна да се променя?
— Преди около четири месеца. Изминалото време ми се стори безкрайно — с Арт сме заедно повече от трийсет години, но никога поведението му не е било толкова странно.
Ив си помисли, че тъкмо по това време е било извършено първото убийство. Беше открила мястото на първото парченце от мозайката.
— Понякога дори и нощем не се прибираше у дома, премести се да спи в стаята на Тад. После напусна дома си. Заяви, че съжалява, задето ми причинява тревога, но трябвало да уреди нещо, преди отново да бъде мой съпруг. Опитах се да го разубедя, но той беше непоколебим. Дано Бог ми прости, ала бях толкова смазана от мъка, чувствах се толкова празна отвътре, че не ме беше грижа какво прави Арт.
Тя стисна устни и избърса сълзите си.
— Не знам къде е, нито какво е направил, но копнея отново да бъда със съпруга си. Ако знаех нещо, което ще помогне да ми го върнете, веднага щях да ви го кажа.
След посещението в дома на Клуни, Ив разпита съседите. Всички бяха озадачени, не можеха да повярват, че добрият приятел, любящият съпруг и баща, уважаваният член на малката ни общност е убиец.
Никой не призна, че Клуни се е опитал да се свърже с него — може би казваха истината.
— Вярвате ли ми? — попита Пийбоди, когато се качиха в колата.
— Вярвам на жена му. Прекалено объркана и изплашена е, за да лъже. Клуни знае, че наблюдаваме къщата, както и жилищата на негови приятели и роднини. Не е толкова глупав, че да се укрие при свой познат, но не бива да изключваме и тази възможност. Като се върнем в управлението, отново ще прегледаме информацията за него. Може би ще ни хрумне къде би отишъл.
След два часа пред компютъра Ив вече не беше толкова оптимистично настроена. Имаше усещането, че пред нея се е изпречила непробиваема преграда. Притисна с пръсти клепачите си и се запита дали да не изпие още една кана кафе, за да надвие умората. Отвори очи и видя, че Майра стои на прага.
— Прекаляваш с работата, Ив.
— Притисната съм до стената. Извинявай, имахме ли уговорена среща?
— Не. Помислих си обаче, че ще ти бъде от полза да чуеш мнението ми за състоянието на Клуни.
— Разбира се. — Ив се огледа и въздъхна. — Тук цари истински хаос. От няколко дни съм забранила на чистачите да влизат в канцеларията ми. Страхувам се от шпионите на Рикер — напоследък започнах да се убеждавам, че неговите хора са навсякъде.