— Благодаря за предупреждението. Аз също съм въоръжена и не искам да те нараня. Трябва да поговорим, сержант. Разрешаваш ли да седна до теб.
Едва сега той се обърна към нея. Клепачите му бяха подпухнали, страните му още бяха мокри от пролетите сълзи. Ив видя, че оръжието му — същият модел като нейното — е в ръката му, отпусната на скута.
— Дошла си да ме арестуваш. Няма да се подчиня.
— Може ли да седна?
— Разбира се. Тишината и красивата природа действат успокояващо. Затова избрахме това гробище. Казвах си, че Тад ще сяда тук и ще говори на мен и на майка му, когато вече няма да сме между живите. Не предполагах, че аз ще седя край неговия гроб. Той беше… светлината на моя живот.
— Прочетох служебното му досие. — Ив седна от другата страна на гроба. — Бил е добър полицай.
— Вярно е. Господи, колко се гордеех с него! Гордеех се с достойнството му, с любовта му към професията, сякаш беше роден за полицай. Той беше моята гордост от мига, когато за пръв път го взех в прегръдките си. Поех бебето, което ревеше с пълен глас, и си помислих: „Току-що е родено, а вече е пълно с живот.“
Със свободната си ръка погали тревата, която растеше над неговия син.
— Още нямаш деца, нали, лейтенант?
— Не.
— Запомни, че едва когато ти се роди дете, цялата любов, която таиш в себе си, се отприщва. Ще го разбереш само когато го изпиташ. Когато децата пораснат и станат зрели мъже и жени, чувството към тях не се променя, дори започваш повече да ги обичаш. Аз трябваше да лежа в този гроб, не момчето ми. Не моят Тад.
— Задържахме Рикер — побърза да каже Ив, като видя как пръстите му стискат оръжието.
— Зная. — Той отхлаби хватката си. — В стаичката, където се крия, има телевизор. Това е моето тайно убежище. Всеки се нуждае от тайно убежище, лейтенант.
— Ще го осъдят, сержант. Смъртта на сина ти ще бъде отмъстена. — Нарочно не го наричаше по име, а му казваше сержант, за да му напомни, че е полицай. — Държах да ти го съобщя. Рикер ще бъде обвинен в съучастие в убийство. В убийството на полицай. Вече имам доказателство, че той стои и зад другите убийства. След като разобличим и другите му престъпления, ще му дадат доживотна присъда. Той ще умре в затвора, сержант.
— Това поне малко ме утешава. Бях сигурен, че не си замесена в заговора. Инстинктът ми го подсказваше, въпреки че напоследък всички нишки в главата ми сякаш се объркаха. След Тадж…
— Сержант…
— Отнех живота на един младеж, който е бил неопетнен като моя син. Заради мен милата му съпруга овдовя, а децата му останаха без любящ баща. Няма да забравя стореното, ще отнеса в гроба си угризенията, срама, ужаса, които изживях.
— Недей! — промълви Ив тихо, но настойчиво. Той вече насочваше оръжието към вената, пулсираща на шията му, където въздействието щеше да бъде мигновено и смъртоносно. — Почакай. Сигурно не почиташ паметта на сина си, щом искаш да отнемеш още един живот, и то на гроба му. Смяташ ли, че Тад би го искал? Мислиш ли, че би одобрил постъпката ти?
— Какво друго ми остава? — прошепна той. Гласът му, изражението му подсказваха, че е уморен, уморен до смърт.
— Моля те да ме изслушаш. Ако си решил да сложиш край на живота си, не мога да ти попреча. Ала си длъжен да ме изслушаш.
— Да, наистина ти го дължа. Не исках да убивам младежа, с когото дойдохте у дома. Ала погледът ти издаваше, че знаеш истината. Изплаших се, изпаднах в паника, реагирах, без да мисля. Изпаднах в паника — повтори, сякаш произнасяше заклинание. — Дори не познавах младежа…
— Казва се Уебстър. Лейтенант Дон Уебстър. Жив е, сержант, и ще се възстанови.
— Много се радвам. Поне неговата смърт няма да тежи на съвестта ми.
— Сержант… — Ив млъкна, докато търсеше най-подходящите думи. — Занимавам се с разследване на убийства. Някога работил ли си в отдел „Убийства“? — попита, макар да бе проучила досието му и знаеше всичко за него.
— Не, не съм. Но полицаят често се сблъсква със смъртта, особено онзи, който има дълъг стаж като мен.
— Смисълът на живота ми е да защитавам мъртвите. Не си спомням броя на мъртъвците, в чиито очи съм се взирала, не ми се иска да си ги спомням. Ала често ги сънувам. В съня си виждам лицата им, тъгувам, задето някой е откраднал живота им. Ужасно е… — Тя затвори очи. Не можеше да повярва, че му доверява най-съкровените си мисли, но инстинктивно чувстваше, че е избрала правилния подход. — Понякога мъртъвците, които виждам в съня си, ми причиняват такава мъка, че тя ме потиска дори когато се събудя. Но никога не бих сменила професията си. Откакто се помня мечтая да стана ченге. Вярвам в реда и закона и давам всичко от себе си, за да ги защитавам.