— Заповядай, седни, Вероника — каза президентът. — Познаваш Лутър Лавал и генерал Кендъл.
— Да — Вероника леко наклони глава. — Господа, радвам се да ви видя. — Макар че в думите й нямаше капка истина.
Тя мразеше Лавал. В много отношения той беше най-опасният човек в американското разузнаване и съвсем не защото зад него стоеше невъобразимо могъщият Ъ. Р. Бъд Холидей, министърът на отбраната. Лавал беше жаден за власт, самовлюбен тип, който вярваше, че той и хората му трябва да управляват американското разузнаване. Хранеше се с война така, както другите хора се хранеха с месо и картофи. И макар че никога не успя да го докаже, подозираше, че той стои зад някои от най-зловещите слухове, които се носеха за нея. Той с удоволствие съсипваше репутацията на други хора и се наслаждаваше да стои безцеремонно върху черепите на своите врагове.
След Афганистан и после след Ирак Лавал беше поел инициативата — под типично широкообхватната и мрачна рубрика на Пентагона „да подготвим бойното поле“ за идването на войските — да разшири сферата на действие на своето разузнаване и сега неприятно навлизаха в тази на ЦРУ. Сред американските разузнавателни кръгове беше обществена тайна, че той пускаше пипала към оперативните агенти на ЦРУ и към отдавна установените им международни мрежи. Сега, след като шефът и помазаният му наследник бяха мъртви, в стила на Лавал беше да се опита да заграби територия по възможно най-агресивния начин. Ето защо неговото присъствие и това на любимото му пале задействаха най-сериозно предупредителни звънци в ума на Вероника.
Пред бюрото на президента имаше три стола, наредени в неравен полукръг. Два от тях бяха заети. Вероника седна на третия стол, напълно наясно, че ще е обградена от двамата мъже, като не се съмняваше в намеренията им. Тя се засмя на себе си. Ако те смятаха да я сплашат, като я накарат да се чувства притисната, горчиво се заблуждаваха. Но после, когато президентът започна да говори, тя се помоли на Господ след един час този смях да не отеква кухо в главата й.
Доминик Спектър бързаше по коридора, докато Борн заключваше вратата на кабинета си. Силно смръщеното изражение, което набраздяваше високото му чело, изчезна в момента, в който видя Борн.
— Дейвид, толкова се радвам, че те хванах, преди да тръгнеш! — каза той въодушевено. После, като обърна специално внимание на придружителката на Борн, добави: — И на великолепната Мойра не по-малко. — Както винаги безупречен джентълмен, той й се поклони по маниера на Европа от стари времена.
После пак насочи вниманието си към Борн. Беше дребен мъж, пълен с енергия, независимо че беше на около седемдесет. Главата му изглеждаше идеално кръгла, увенчана от ореол коса, която лъкатушеше от едното до другото ухо. Очите му бяха тъмни и любопитни, а кожата с мургаво бронзов оттенък. Голямата му уста го правеше да изглежда смътно и комично като жаба, която всеки миг ще скочи от един лилиев лист на друг.
— Изникна малко тревожен въпрос и се нуждая от мнението ти. — Той се усмихна. — Виждам, че тази вечер не е подходяща. Удобно ли е да вечеряме утре?
Борн разпозна зад усмивката на Спектър нещо, което го накара да се замисли; нещо тревожеше стария му учител.
— Защо не се срещнем на закуска?
— Сигурен ли си, че не ти досаждам, Дейвид? — Но не можа да скрие облекчението, което се разля по лицето му.
— Всъщност по-удобно ми е на закуска — излъга Борн, за да улесни Спектър. — Осем часът?
— Чудесно! Ще се видим утре — кимна по посока на Мойра и си тръгна.
— Истински динамит — каза Мойра. — Де да имах професори като него.
Борн я изгледа.
— Колежанските ти години сигурно са били ужасни.
Тя се засмя.
— Не много по-лоши от това тук, но все пак изкарах само две години, преди да избягам в Берлин.
— Ако си имала преподаватели като Доминик Спектър, щеше да имаш много по-различни преживявания, вярвай ми. — Те заобиколиха няколко групички студенти, събрани да клюкарстват или да обменят въпроси за последните си лекции.