Прекосиха коридора, излязоха през вратите и слязоха по стълбите до вътрешния двор. Двамата с Мойра минаха бързо през кампуса по посока към ресторанта, където щяха да вечерят. Покрай тях на потоци вървяха студенти, забързани по алеите между дърветата и тревните площи. Някъде свиреше група във флегматичния, почти скучен ритъм, характерен за колежите и университетите. Небето беше отрупано с облаци, които се носеха отгоре като бързоходни кораби в небесното море. Откъм Потомак задуха влажен зимен вятър.
— По едно време бях затънал в дълбока депресия. Знаех го, но не исках да го приема — разбираш какво имам предвид. Единствен професор Спектър влезе в контакт с мен и успя да пропука черупката, която използвах, за да се защитя. И до ден-днешен нямам представа как го направи или дори защо упорстваше. Каза, че е видял у мен нещо от себе си. Във всеки случай, поиска да ми помогне.
Минаха край покритата с бръшлян сграда, където Спектър — сега председател на Училището за международни изследвания към Джорджтаун — имаше кабинет. През вратите влизаха и излизаха мъже в сака от туид или рипсено кадифе, а силно съсредоточените им лица изглеждаха смръщени.
— Професор Спектър ми даде да преподавам езикознание. Беше като спасителен пояс за давещия се. Онова, от което най-много се нуждаех тогава, беше чувството за ред и стабилност. Честно, не знам какво щеше да се случи с мен, ако не беше той. Единствен разбра, че потапянето в езика ме прави щастлив. Независимо кой съм, единствената постоянна величина за мен остава доброто владеене на езиците. Да учиш език е като да учиш историята отвътре. Той обхваща борбите за етническа принадлежност, религия, компромисите и политиката. От езика може да се научи много, защото е оформен от историята.
Междувременно бяха излезли от кампуса и вървяха надолу по Трийсет и шеста улица към „1789“ — любим ресторант на Мойра, който се намираше в една федерална сграда. Когато пристигнаха, показаха им маса до прозореца на втория етаж, в приглушено, облицовано с ламперия старовремско помещение със свещи, които горяха с ярък пламък по масите, подредени с фини порцеланови чинии и искрящи кристални чаши. Седнаха един срещу друг и си поръчаха питиета.
Борн се наведе през масата и каза с тих глас:
— Чуй ме, Мойра, защото ще ти кажа нещо, което много малко хора знаят. Самоличността на Борн продължава да ме преследва. Мари се тревожеше, че решенията, които съм принуден да взимам, действията, които трябва да предприемам като Джейсън Борн, накрая ще пресушат всяко чувство в мен и един ден ще се върна при нея и Дейвид Уеб ще си е отишъл завинаги. Не мога да позволя това да се случи.
— Джейсън, ти и аз прекарахме доста време заедно, откакто се срещнахме, за да разпръснем праха на Мартин. Не усетих дори и намек, че си изгубил някаква част от своята човешка същност.
Двамата се облегнаха назад и мълчаха, докато сервитьорът поставяше питиетата пред тях и им подаваше менюто. Щом той се отдалечи, Борн каза:
— Това ме успокоява, вярвай ми. За краткото време, от което те познавам, започнах да ценя мнението ти. Ти не приличаш на никой друг, когото познавам.
Мойра отпи от чашата си и я остави, без да сваля очи от него.
— Благодаря. Щом идва от теб, това е голям комплимент, особено след като знам какво означаваше за теб Мари.
Борн се втренчи в питието си.
Мойра се пресегна през колосаната бяла покривка и докосна ръката му.
— Съжалявам, вече се оставяш на течението.
Той погледна ръката й върху своята, но не се дръпна. Когато вдигна очи, каза:
— Разчитах на нея за много неща. Но сега откривам, че тези неща ми се изплъзват.
— Това хубаво ли е или е лошо?
— Просто е такова, каквото е — отвърна той. — Не знам.
Мойра видя страданието в изражението му и сърцето й се сви. Само преди няколко месеца го беше видяла да стои до парапета на „Клойстърс“. Беше се вкопчил в бронзовата урна с праха на Мартин, сякаш не искаше никога да се разделя с нея. Тогава бе разбрала, дори и Мартин да не й беше казал, колко много значеха двамата един за друг.
— Мартин беше твой приятел — обади се сега тя. — Ти се изложи на ужасна опасност, за да го спасиш. Не ми казвай, че не си изпитвал нищо към него. Освен това, както сам призна, вече не си Джейсън Борн. Ти си Дейвид Уеб.
Той се усмихна.
— Тук ме хвана натясно.
Лицето й помръкна.
— Искам да те питам нещо, но не знам дали имам право.