— Трябва да тръгвам. Спешно е. Извинявай.
Мойра продължи да го гледа.
— Може ли да се престориш поне малко на разтревожен? — прошепна тя.
Устата му провисна.
— Наистина ли трябва да тръгваш? — каза тя с нормален глас. — Веднага?
— Веднага. — Борн хвърли няколко банкноти на масата. — Ще ти се обадя.
Тя кимна малко объркано, като се чудеше какво е видял или чул той.
Борн слезе по стълбите и излезе от ресторанта. Веднага зави надясно, подмина няколко пресечки, после влезе в магазин за ръчно изработена керамика. Като застана така, че да вижда улицата през дебелото стъкло на витрината, той се престори, че разглежда купите и подносите.
Навън минаваха хора — двойка младежи, възрастен мъж с бастун, три млади жени, които се смееха. Но мъжът, който седна в задния ъгъл на тяхното помещение точно деветдесет секунди след като те се настаниха, не се появи. Борн го забеляза още в мига, в който той влезе, и когато попита за маса отзад с лице към тях, вече не се съмняваше: някой го следеше. Внезапно почувства онази отдавнашна, изнервяща го тревожност, когато Мари и Мартин бяха в опасност. Беше изгубил Мартин, нямаше намерение да изгуби и Мойра.
Борн, чийто вътрешен радар беше обхождал салона на втория етаж в ресторанта приблизително на всеки няколко минути, не беше доловил никой друг с подозрителна външност, затова сега изчакваше в магазина за керамика опашката да се довлече. Щом това не се случи и след пет минути, Борн излезе през вратата и веднага прекоси улицата отсреща. Като използва светофарите и отражателните повърхности на прозорци и автомобилни огледала, той прекара още няколко минути в подробно разглеждане на района за всякаква следа от човека на масата отзад. След като се увери, че не се вижда никъде, Борн се върна в ресторанта.
Изкачи се по стълбите до втория етаж, но спря в тъмния вестибюл между стъпалата и салона. Ето го, мъжът беше на своята задна маса. За всеки случаен наблюдател той изглеждаше, че чете последния брой на „Вашингтон“ като всеки добър турист, но от време на време погледът му се стрелваше нагоре за част от секундата, фокусиран върху Мойра.
Борн усети как през него минава лек хлад. Този човек не следеше него; следеше Мойра.
Щом Вероника Харт се появи от най-външния пропускателен пункт на Западното крило, Лутър Лавал излезе от сенките и тръгна в крачка с нея.
— Добра работа — хладно каза той. — Следващия път ще съм по-добре подготвен.
— Няма да има следващ път — отвърна Вероника.
— Министър Холидей е убеден, че ще има. Аз също.
Бяха стигнали страничното преддверие с купола и колоните. Забързани президентски съветници целеустремено минаваха край тях в двете посоки. Също като хирурзи от тях се излъчваше крайна увереност и изключителност, сякаш членуваха в клуб, в който искаш да влезеш и ти, но това никога нямаше да стане.
— Къде е личният ти питбул? — попита Вероника. — Нищо чудно да души нечий задник.
— Ужасно си нахална за човек, чиято работа е да виси на косъм.
— Глупаво е, да не кажа опасно, господин Лавал, да бъркате увереността с нахалството.
Минаха през вратите и слязоха по стълбите до нивото на земята. Светлини от прожекторите изтикваха мрака към краищата на помещението. От външната страна трепкаха уличните светлини.
— Разбира се, че си права — каза Лавал. — Извинявай.
Вероника го изгледа доста скептично.
Лавал леко й се усмихна.
— Искрено съжалявам, че стъпихме накриво.
„Това, за което наистина съжалява — мислеше си Вероника, — е, че направих него и Кендъл на пух и прах пред президента. Съвсем разбираемо.“
Докато тя закопчаваше палтото си, Лавал каза:
— Вероятно ние и двамата подхождаме към ситуацията от погрешен ъгъл.
Вероника завърза шала си на врата над яката.
— Каква ситуация?
— Рухването на ЦРУ.
Съвсем наблизо, зад подсилените бетонни антитерористични прегради, се разхождаха туристи, бъбреха оживено, спираха за кратко, за да направят снимки, после продължаваха за вечеря в „Макдоналдс“ или „Бъргър Кинг“.
— Струва ми се, че можем да постигнем повече, ако обединим сили, вместо да сме противници.
Вероника се обърна към него.
— Слушай, приятелче, ти си наглеждай твоето магазинче, а аз ще наглеждам моето. Дадоха ми да върша работа и ще я върша без твоята намеса или тази на министър Холидей. Лично на мен ми писна и се уморих да прокарвате линии все по-далеч и по-далеч, за да се разраства империята ви. Сега и завинаги ЦРУ е забранена зона за вас, ясно?