Старият страх от сближаване с някой пак надигна глава, но в същото време Борн усети някакво затопляне в себе си, сякаш смразеното му сърце започваше да се съживява. В продължение на няколко години беше усвоил желязно правило да се държи на разстояние от хората. Алекс Конклин беше убит, Мари беше мъртва, Мартин Линдрос не се беше измъкнал от Миран Шах. Всички си бяха отишли, единствените му приятели и първата му любов. Стреснат, осъзна, че не го е привличал никой, освен Мари. Не беше си позволявал чувства, но сега не можеше да им се противи. Дали това беше функция на личността Дейвид Уеб или на самата Мойра? Тя беше силна и самоуверена. Борн разпознаваше у нея сродна душа, човек, който гледаше на света като него — като аутсайдер.
Той се взря в лицето й и каза това, което мислеше:
— Всеки човек, с който се сближа, умира.
Тя въздъхна и леко сложи ръка върху неговата.
— Аз няма да умра. — Тъмнокафявите й очи просветваха на светлината от лампата. — Така или иначе не е твоя работа да ме защитаваш.
Това беше другата причина, поради която Мойра го привличаше. Беше непримирима, боец, по свой си начин.
— Тогава ми кажи истината. Наистина ли си щастлив в университета?
Борн се замисли за момент, раздиран от вътрешни противоречия.
— Мисля, че съм. — След кратка пауза, добави: — Мислех, че съм.
В живота му Мари беше златна светлина, но Мари вече я нямаше и този живот беше останал в миналото. След като тя си отиде, Борн беше принуден да се изправи пред ужасния въпрос: какво е Дейвид Уеб без нея? Вече не беше семеен човек. Сега виждаше, че е бил в състояние да отглежда децата си само с нейната любов и подкрепа. И за първи път осъзна какво действително означаваше оттеглянето му в университета. Беше опитал да си възвърне този златен живот, който имаше с Мари. Не искаше да разочарова не само професор Спектър, но и Мари.
— За какво мислиш? — нежно попита Мойра.
— За нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо.
Тя го погледна внимателно. После кимна.
— Добре тогава. — Изправи се, наведе се и го целуна по бузата. — Ще приготвя дивана.
— Няма нужда, само ми кажи къде е шкафът със спалното бельо.
Тя му посочи.
— Ето там.
Борн кимна.
— Лека нощ, Джейсън.
— Ще се видим сутринта. Но рано. Трябва…
— Знам. Да закусваш с Доминик Спектър.
Борн легна по гръб, с едната ръка под главата си. Беше уморен и сигурен, че ще заспи веднага. Но и един час след като изгаси лампите, сънят му изглеждаше безкрайно далеч. От време на време червено-черните останки от огъня се стрелваха и леко се разпадаха от само себе си. Той се взираше в ивиците светлина, които се процеждаха през широките дървени щори, с надеждата, че ще го отведат на далечни места, което в неговия случай означаваше в миналото му. В известен смисъл беше като с ампутирана ръка, още я чувстваше, макар да беше отрязана. Усещането, че спомените са на косъм от способността му да ги извика, беше влудяващо, като сърбеж, който не можеше да облекчи. Често му се искаше да не си спомня абсолютно нищо и това беше една от причините предложението на Мойра да е толкова примамливо. Мислеше, че новото начало, без товара на тъгата и липсата, е голямо предимство. Това противоречие никога не го напускаше, заемаше голяма част от живота му, независимо дали е Дейвид Уеб или Джейсън Борн. И все пак, дали му харесваше или не, неговото минало беше там и го чакаше като вълк в нощта, само да успееше да прескочи мистериозната бариера, която мозъкът му беше издигнал. Не за първи път се чудеше какви други ужасни травми са го сполетели в миналото, че да накарат мозъка му да се защити от тях. Фактът, че отговорът се таеше в неговия собствен ум, смразяваше кръвта му, защото това беше неговият личен демон.
— Джейсън?
Вратата към стаята на Мойра беше отворена. Силното му зрение успя да различи и в мрака фигурата й, която бавно вървеше към него с боси ходила.
— Не можах да заспя — каза тя с дрезгав глас. Спря на няколко стъпки от мястото, на което беше легнал. Носеше копринен индийски халат, завързан на кръста, под който личаха сочните извивки на тялото й.
За кратко двамата останаха смълчани.
— Преди малко те излъгах — каза тихо тя. — Не искам да спиш там.
Борн се повдигна на лакът.
— И аз излъгах. Мислех за това какво съм имал някога и как отчаяно се опитвах да се хвана за него. Но него го няма, Мойра. Изчезна завинаги. — Той изпъна единия си крак. — Не искам да те изгубя.