През щорите се процеждаше сивкава светлина, която от време на време се съживяваше от автомобилите, които плъзнаха по улицата. Някой за кратко повиши глас и излая куче. Утрото беше настъпило.
Двамата стояха един до друг в кухнята. Между тях на стената висеше часовник котка и вулгарните му котешки очи и опашка мърдаха напред–назад, докато времето минаваше.
— Джейсън, кажи ми, че не само общата самота и тъга ни мотивираха.
Когато я прегърна, той усети как през тялото й минава лека тръпка.
— Престоят за една нощ не е в стила ми, Мойра.
Тя сложи глава на гърдите му.
Борн отметна косата от бузата й.
— Точно сега не ми се пие кафе.
Тя се притисна в него.
— Нито на мен.
Професор Доминик Спектър разбъркваше захарта в силния турски чай, който винаги носеше със себе си, когато Дейвид Уеб влезе в ресторант „Уандърлейк“ на Северозападна тридесет и шеста улица. Помещението беше облицовано с дървена ламперия, на масите имаше дървени табли, неподходящите столове бяха серийно производство. По стените бяха наредени фотографии на дървари и просеки от сушата зад Северозападния бряг на Тихия океан, а между тях имаше истински дърварски сечива: куки на Пиви, ченгели за дялани трупи, разцепващи брадви и уреди за товарене на дървесина. Мястото беше любимо на студентите целогодишно заради работното време, евтината храна и неизбежната асоциация с „Песента на дърваря“ на Монти Пайтън.
Борн си поръча кафе веднага щом седна.
— Добро утро, Дейвид. — Спектър вирна глава като птица, кацнала на жица. — Изглеждаш така, сякаш не си спал.
Кафето беше точно каквото Борн го харесваше: силно, черно, без захар.
— Имах много да мисля.
Спектър вдигна глава.
— Дейвид, какво има? Мога ли да помогна с нещо? Вратата ми винаги е отворена.
— Благодаря ви. Винаги съм го ценил.
— Виждам, че нещо те тревожи. Каквото и да е, заедно можем да се справим.
Сервитьорът, облечен в бархетна риза на червени карета, дънки и ботуши „Тимбърленд“, остави менютата на масата и се отдалечи.
— Става дума за работата ми.
— Не е ли подходяща за теб? — Професорът разпери ръце. — Предполагам, че ти липсва преподаването. Добре, ще те върнем обратно в аудиторията.
— Опасявам се, че е по-сериозно от това.
След като той не продължи, професор Спектър се покашля.
— Забелязах известно безпокойство у теб през последните няколко седмици. Може ли да има нещо общо с това?
Борн кимна.
— Мисля, че се опитвах да си възвърна нещо, което не може да бъде хванато.
— Да не се тревожиш, че ще ме разочароваш, момчето ми? — Спектър потърка брадата си. — Знаеш ли, преди години, когато ми каза за самоличността на Борн, аз те посъветвах да потърсиш професионална помощ. Толкова сериозна душевна схизма неизбежно натрупва напрежение в личността.
— Търсил съм помощ преди. Затова знам как да се справям с напрежението.
— Не се съмнявам в това, Дейвид. — Спектър замълча. — Или трябва да те наричам Джейсън?
Борн продължи да пие кафето си и не отговори.
— Много ще се радвам да останеш, Джейсън, но само ако това е добре за теб.
Мобилният телефон на Спектър забръмча, но той не му обърна внимание.
— Разбери, искам само онова, което е най-добро за теб. Но животът ти е в драстичен катаклизъм. Първо, смъртта на Мари, после загубата на най-добрите ти приятели. — Телефонът му отново забръмча. — Мислех, че се нуждаеш от убежище, каквото винаги ще имаш тук. Но ако си решил да заминеш… — Спектър погледна номера, който светеше на екрана му. — Извинявай за момент.
Той вдигна телефона и се заслуша.
— Сделката не може да приключи без това?
Той кимна, дръпна телефона от ухото си и каза на Борн:
— Трябва да взема нещо от колата си. Моля те, поръчай и за мен. Бъркани яйца и черен препечен хляб.
Той стана и излезе от ресторанта. Неговата хонда беше паркирана точно отсреща на Трийсет и шеста улица. Спектър беше стигнал средата на улицата, когато отнякъде изникнаха двама мъже. Единият го сграбчи, а другият го удари няколко пъти по главата. Черен кадилак изскърца и спря зад тримата, а Борн вече беше скочил и тичаше. Мъжът пак удари Спектър и рязко отвори задната врата на колата.
Борн грабна една кука за трупи и изскочи от ресторанта. Мъжът натика Спектър на задната седалка на кадилака и скочи вътре до него, а първият се пъхна отпред на мястото до шофьора. Кадилакът потегли точно когато Борн стигна до него. Едва му стигна времето да замахне и забие куката в колата, преди да изгуби почва под краката си. Целеше се в покрива, но внезапното засилване на кадилака стана причина вместо това куката да се забие в задния прозорец. Острият край успя да се втъкне в горната част на задната седалка. Борн преметна краката си, които се влачеха, върху капака на багажника.