— Остани, където си! Не си ми нужен! Мислиш, че още имаш сили да се приближиш, но се въздържаш, защото тъй искаш? Не ме заблуждавай! Аз все още съм много по-силният. Ако бях сам, може би щях да отстъпя, но майка ти ми отдаде силата си, с твоя приятел чудесно се спогодих, клиентелата ти е тук, в джоба ми!
„Дори на ризата си има джобове!“ — каза си Георг и му хрумна, че с този израз може да го направи за посмешище пред целия свят. Помисли го само за миг, защото непрекъснато забравяше всичко.
— Само хвани под ръка годеницата си и ми се изпречи пред очите! Ще ти я отмъкна като нищо!
Георг изкриви лице, сякаш не вярваше в това. Бащата само кимаше към ъгъла на Георг, за да потвърди, че говори истината.
— Как ме развесели днес, като дойде и попита дали да пишеш на приятеля си за годежа. Та той знае всичко, глупчо, той знае всичко! Аз му пишех, понеже ти забрави да ми вземеш писмените принадлежности. Затова не идва вече с години, да, той знае всичко сто пъти по-добре от самия тебе, докато с лявата ръка смачква непрочетени твоите писма, с дясната държи и чете моите!
От възторг бащата заразмахва ръка над главата си.
— Той знае всичко хиляда пъти по-добре! — извика той.
— Десет хиляди пъти! — рече Георг, за да подиграе бащата, но още в устата му думите зазвучаха с мъртвешка сериозност.
— Години вече чакам да дойдеш с този въпрос! Мислиш, че имам друга грижа? Мислиш, че чета вестници? Ето!
И той хвърли на Георг един вестник, случайно пренесен в леглото. Отдавнашен вестник с вече напълно непознато за Георг заглавие.
— Колко дълго се колеба, докато узрееш. Майката трябваше да умре, не можа да доживее тази радост, приятелят загива в своята Русия, още преди три години той бе жълт, готов за боклука, а пък как я карам аз, сам виждаш. Затова имаш очи!
— Значи си ме дебнал! — извика Георг.
Бащата състрадателно, сякаш на себе си, рече:
— Вероятно си искал да го кажеш по-рано. Но сега вече никак не върви.
И добави по-високо:
— Така че днес вече знаеш какво друго е имало освен тебе, досега знаеше само себе си! Всъщност ти беше невинен младенец, но още повече беше не човек, а дявол! Затова знай: сега те осъждам на смърт чрез удавяне!
Георг се усети погнат от стаята, трясъкът, с който бащата зад него се строполи върху леглото, още отекваше в ушите му. На стълбите, по които полетя като по наклонена плоскост, той се сблъска с домашната си помощница, която искаше да се качи, за да разтреби жилището след изтеклата нощ.
— Господи Исусе! — извика тя и закри лице с престилката си, но той вече бе отминал.
Изскочи от вратата, прекоси пътното платно, носен към водата. Вкопчи се в перилата като гладен в къшей хляб. Преметна се ловко през тях, (в юношеските години за гордост на родителите си бе отличен гимнастик.)
Още се държеше с отслабващи ръце, а когато между пръчките на перилата съзря автобус, който лесно би заглушил падането му, викна тихо: „Мили родители, все пак винаги съм ви обичал“ — и се пусна.
В този миг по моста потече направо безкрайно движение.
1912