Малко след като Мисисипи узакони хазартните игри, по Крайбрежието изникнаха като гъби десетки казина и се надигна нова вълна на благоденствие. Отвсякъде се стекоха тьрсачи на работа и беше логично да се предположи, че Николас Истър е пристигнал по същата причина както десетина хиляди други младежи. В преселването му имаше само една дребна странност — че бе успял толкова бързо да се регистрира като гласоподавател.
Караше фолксваген модел шейсет и девета година и след лицето му върху стената се появи снимка на овехтялата кола. Великолепно. Двайсет и седем годишен ерген, представящ се за временно прекъснал студент — тъкмо човек, който би карал подобна кола. По броните нямаше лепенки. Никакъв признак за политически убеждения, гражданска отговорност или любим отбор. Нито пък лепенка от университетски паркинг или пък избеляла квитанция от търговеца на стари автомобили. Що се отнасяше до тях, колата му не означаваше нищо. Нищо, освен живот на ръба на бедността.
Човекът, който прожектираше снимките и даваше почти всички обяснения, се наричаше Карл Нусман, адвокат от Чикаго. Вече не практикуваше, тъй като имаше собствена фирма за консултации по подбирането на съдебни заседатели. Срещу солидно възнаграждение Карл Нусман и неговата фирма посочваха подходящи хора за всяко конкретно дело. Събираха данни, правеха снимки, записваха гласове, а където се наложеше, пращаха и блондинки с тесни джинси. Карл и сътрудниците му танцуваха по ръба на закона и морала, но никой не можеше да ги хване натясно. В края на краищата, не е незаконно да снимаш кандидатите за съдебни заседатели. За да създадат модел на идеалния заседател и да изяснят общественото отношение към процеси, свързани с тютюна, те бяха провели три подробни телефонни анкети из окръг Харисън — преди шест месеца, преди два и накрая миналия месец. Не пропуснаха нито една снимка, нито една пикантна подробност. Разподагаха с досие за всеки възможен кандидат.
Карл натисна бутона и вместо фолксвагена се появи скучна снимка на жилищна сграда с олющена мазилка — домът на Николас Истър. Ново примигване ги върна към лицето.
— И тъй, имаме само три снимки на номер петдесет и шест — изрече малко раздразнено Карл, после се обърна и свирепо изгледа фотографа, един от безбройните му частни копои, който бе обяснил, че просто нямало как да докопа момчето, без да се издаде.
Фотографът седеше до стената в дъното срещу дългата маса, заобиколена от адвокати, сътрудници и експерти. Умираше от скука и се чудеше как да се измъкне час по-скоро. Беше петък вечер и минаваше седем часа. От стената ги гледаше номер петдесет и шест, оставаха още сто и четирийсет. Почивните дни щяха да бъдат ужасни. Отчаяно му се искаше да пийне нещо.
Запретнали ръкави, шестима адвокати със смачкани ризи драскаха безкрайните си бележки и от време на време хвърляха по някой поглед към лицето на Николас Истър. Експерти от всякакъв род — психиатри, социолози, юристи, анализатори на почерци — ровеха из папките и местеха дебелите купища компютърни разпечатки. Чудеха се какво да правят с Истър. Той беше лъжец и криеше миналото си, но на хартия и върху стената все пак изглеждаше подходящ.
А може би не лъжеше. Току-виж, се оказало, че миналата година е следвал в някой евтин колеж в Източна Аризона и просто някак са пропуснали този факт.
Стига сте го тормозили бе, помисли си фотографът, но благоразумно премълча. Сред тия образовани и високо платени тежкари той беше последният, в чието мнение биха се вслушали. Не му се полагаше да приказва.
Карл отново погледна към фотографа, изкашля се и продължи:
— Номер петдесет и седем.
Върху стената изникна потното лице на млада майка и поне двама души в залата тихичко се изкискаха.
— Трейси Уилкс — поясни Карл, сякаш му беше стара приятелка. По масата зашумоляха хартии. — Трийсет и четиригодишна, омъжена, майка на две деца, лекарска съпруга, два аристократични клуба, два фитнес-клуба, цял списък обществени дейности.
Сипейки всички тия подробности по памет, Карл щракна бутона на проектора. Зачервеното лице на Трейси изчезна и се появи нова снимка, която я показваше как тича по тротоара във възхитително розово-черен анцуг, със снежнобели маратонки и козирка над шикозните огледални очила, а косата й се развява назад, безупречно прибрана в спретната конска опашка. Пред себе си тикаше спортна детска количка с бебе. Трейси живееше за спорта. Беше загоряла и стегната, но не съвсем слаба. Лоши навици почти нямаше. Нова снимка я показа в черен мерцедес — от всички прозорци надничаха дечурлига и кучета. На следващата тя товареше в същата кола купища покупки от супермаркета, вече с други маратонки и шорти. Имаше вид на жена, решила завинаги да остане атлетична. При нея нямаха проблеми със следенето, защото вечно беше заета до самозабрава и не си правеше труда да се оглежда.