Выбрать главу

Карл прехвърли няколко снимки на дома й — типична къща на лекар, масивна триетажна постройка в крайградския район. Позабави се с тях, защото пазеше най-доброто за накрая. И ето я пак Трейси — със запотено лице, захвърлила на тревата скъпия спортен велосипед, седнала под едно дърво в парка, далеч от хорските погледи… с цигара в устата!

Фотографът се ухили тъпо. Това беше най-доброто му постижение — да заснеме от стотина метра как лекарската съпруга тайничко пуши цигара. Дотогава нямаше и представа, че тя пуши; всъщност самият той тъкмо бе запалил близо до един надлез, когато Трейси прелетя покрай него.

Фотографът се мота из парка още половин час, докато най-сетне я съзря как спира и бърка в чантата на велосипеда.

За миг всички в залата се развеселиха, гледайки Трейси под дървото. После Карл изрече:

— По всяка вероятност ще вземем номер петдесет и седем.

Той направи отметка в списъка и оти глътка студено кафе от картонена чашка. Естествено, че щяха да вземат Трейси Уилкс! Кой не би желал между съдебните заседатели да има лекарска съпруга, когато адвокатите на ищеца претендират за милиони? Ако можеше, Карл би подбрал само лекарски съпруги, но нямаше откъде да ги изкопае. Фактът, че обича да пуши, беше само приятна добавка.

Номер петдесет и осем беше работник от корабостроителницата в Ингалс, окръг Паскагула — петдесетгодишен, бял, разведен, профсъюзен активист. Карл показа върху стената форда му и тъкмо понечи да започне с кратката биография, когато вратата се отвори и в залата влезе мистър Ранкин Фич. Карл млъкна. Адвокатите мигновено изправиха гърбове и се вторачиха във форда на снимката. После трескаво се заеха да драскат в бележниците, сякаш за последен път през живота си виждаха форд пикап. Консултантите също развиваха бурна дейност и не смееха да откъснат очи от бележниците, за да погледнат новодошлия.

Фич се завръщаше. Фич беше в залата.

Той бавно затвори вратата, пристъпи към масата и огледа яростно всички около нея. Това дори не бе поглед, а кръвожадна гримаса. Торбичките под тъмните му очи хлътнаха. Дълбоките бръчки по челото се сляха в една. Масивната му гръд бавно се надигаше и отпускаше и за две-три секунди никой друг не посмя да си поеме дъх. Фич раздвижваше устни, за да яде и да пие, понякога за да говори — но никога за усмивка.

Беше ядосан както винаги и в това нямаше нищо ново, тъй като този човек си оставаше враждебен дори и насън.

Но дали щеше да ругае, заплашва и хвърля каквото му падне под ръка, или само да кипи мълчаливо? Относно Фич това пикога не се знаеше. Той спря до масата между двама адвокати, които бяха младши сътрудници и тъй си осигуряваха хубави шестцифрени заплати. Бяха в своята си фирма, намираха се в своята сграда и своята зала. Колкото до Фич, той беше натрапник от Вашингтон, който вече цял месец ръмжеше и се зъбеше из коридорите. И все пак двамата не смееха да го погледнат.

— Кой номер? — обърна се Фич към Карл.

— Петдесет и осем — побърза да отговори Карл.

— Върнете се на петдесет и шест — нареди Фич и Карл бързо прещрака назад, докато върху стената отново се появи лицето на Николас Истър. По масата зашумоляха хартии.

— Какво знаете? — запита Фич.

— Все същото — каза Карл и извърна глава.

— Страхотно. Колко загадки останаха от тия сто деветдесет и шест души?

— Осем.

Фич изсумтя, бавно поклати глава и всички зачакаха изригването. Но той само приглади грижливо подстриганата си прошарена козя брадичка, вторачи се в Карл, изчака няколко секунди, докато всички осъзнаят напрегнатото положение, и накрая каза:

— Ще работите до полунощ и продължавате в седем сутринта. В неделя също.

Сетне завъртя масивното си туловище и напусна залата.

Вратата се затръшна. Напрежението спадна чувствително и адвокатите, консултантите, Карл и всички останали едповременно погледнаха часовниците си. Току-що бяха получили заповед да прекарат трийсет и девет от предстоящите петдесет и три часа в тази зала, заети да гледат — за кой ли вече път увеличени снимки на познати лица, да учат наизуст имената, рождените дати и биографиите на близо двеста души.

И никой в залата не таеше капка съмнение, че ще сторят точно каквото им е поръчано. Никой.