„По този начин България се спасява от разгром, от стотици хиляди жертви и от чужда военна сила, която неминуемо ще установи окупационен режим.“39 След присъединяването на България към Тристранния пакт Москва изразява своята отрицателна позиция, а Англия на 5 март преустановява дипломатическите си отношения със София.40 Ал. Цанков описва възможните варианти как и по какъв начин България можеше да влезе във войната и дали бе възможно да остане неутрална. След като неможеше да остане неутрална, като Швейцария, а също неможеше да използва датския модел на поведение при, който формално да се изрази протест срещу навлизането на германски войски на българска територия. Също неможеше да се опълчи срещу вермахта, защото след малко повече от месец щеше да стане ясно, че това би било лудост, като се има предвид югославския пример. Цанков е на мнение, че това е бил единствения изход, който е могъл царя да избере.41 Цанков одобрява водената от царя политика и я е подкрепял и в парламента, а също така негова е както той сам пише формулата: „Не сме неутрални, но сме вън от войната.“42 Н. Генчев разглежда три възможни варианта за действие, които стоят пред България в навечерието на подписването на пакта. Вариант номер 1 е България да окаже военна съпротива на вермахта. Но това е вариант сам по себе си пагубен за България, защото само след месец щеше да стане ясно, че далеч по-добре въоръжени армии капитулират пред германското оръжие за броени дни. Вариант номер 2 е България да не се присъедини към пакта, но и да не оказва съпротива пред настъпващите части на вермахта. Тогава се рискуваше в страната да настане хаус и управляващата клика да бъде заменена с крайни привърженици на Райха. И вариант номер 3 е избрания от България присъединяване на България на страната на пакта. Този вариант е най-удачния в този момент. Англия обещава, че ще помогне на България ако се съпротивлява на Германия, но това са обещания без особено покритие, тъй като самото кралство изпитва огромни затруднения и не може да излезе извън своите острови.43 Д. Сирков застъпва тезата, че България има и друга възможност освен тези изложени от Н. Генчев. Тази възможност е сключване на пакт със СССР, който според автора би затруднил агресорските действия на Германия. Сирков отхвърля възможността, че Германия се насочва към Балканите главно поради италиано-гръцката война, той смята, че и да не се водеше войната Германия пак би настъпила към полуострова.44 В т. 2 от История на България издадена през 1955 г. се твърди, че българските управляващи още през есента на 1940 г. са поели ангажимент към Германия за присъединяване на страната към Тристранния пакт. Формалното присъединяване на страната към пакта се характеризира по следния начин: „Идвайки като «съюзници» на царборисовци и филовци, хитлеристите окупираха България за три и половина годишен период. Тази окупация по форма се различаваше от установената по-късно в Югославия и Гърция, но по своята същност тя се свеждаше все до едно и също робско положение под гнета на чуждите империалистически поробители — хитлеристите. Тя превръщаше страната в техен аграрен придатък.“45 Горните редове се срещат и в История на България т. 3 от 1964 г. По-нататък в същата книга четем: „Виенското предателство на царското правителство на Б. Филов обрече България на робство и разорителен грабеж и я изправи пред нова и най-страшна национална катастрофа. Затова и 1 март 1941 г. стана черна дата в нашата история.“46 В История на България т. 3 от 1999 г. пише, че след присъединяването на страната към пакта „… българският държавен суверенитет е поставен под една голяма, потискаща въпросителна.“47 Общо взето възможностите пред българското правителство по това време не са много. Н. Генчев определя 3 опции, а Д. Сирков вкарва в обръщение и четвърта. Но може би най-правилното решение е именно това, което се взема от българските управляващи България да се присъедини към агресорския пакт, но да избягва участие във военни операции. Разбира се варианта за въоръжен отпор срещу вермахта е само на теория, защото най-напред българската армия е твърде слаба и лошо въоръжена в сравнение с германската. На второ място България за какво да се противопостави на Берлин? Та нали именно Германия е основния ревизор на Версайската система от договори, а България се стреми тъкмо към ревизия на клаузите на Ньойският диктат. Така че излиза, че няма аргументирано становище за това, че България трябва да окаже военна съпротива на Германия. По-горното разбира се не изключва германофилството на правителството управлявало по това време и особено на министър-председателя проф. Филов. Следващия вариант, който отново може да се разглежда като чисто теоритичен е България да не се присъедини към Тристранния пакт, но да не оказва съпротива на Германия при преминаване на вермахта през територията на страната. Това също не е възможно, защото в такъв случай управляващата клика ще бъде застрашена с евентуална смяна и на нейно място да дойдат управляващи, които са крайни привърженици на Берлин. А ако се използва този вариант не може да се очаква решаване на териториалните въпроси към, които България се стреми. Следващия вариант, който отново трябва да се разглежда в сферата на теорията е България да бе сключила съглашение с Москва и по този начин да избегне германско настъпление през своята територия. Но къде е гаранцията, че при наличието на подобен пакт Германия щеше да се спре? Но дори и така да бе пак нямаше благоприятна почва за тясно сътрудничество между България и СССР. Царя изпитваше ужас от комунизма, който отрича монархическата форма на управление. Така че ако управляващите искаха да останат на своите позиции то нямаше вариант да се постигне споразумение между двете страни. А и примера с Прибалтийските страни е твърде пресен, за да може да се успокоят управляващите среди в София и да предприемат по-сериозно сближение с Москва. При така изложените варианти може би единствен изгоден за България и управляващите в София е варианта, който в крайна сметка се избира, присъединяване към Тристранния пакт и нареждане на страната в лагера на ревизионистически настроените страни, които вече придобиваха облик на агресори.
39
Лалков М., Българската външна политика 1878-1944: между екзалтацията и погрома, в Очерци по българска история 1878–1948 г., С, 1992 г., с. 91
43
Генчев Н., Външната политика на България през началния период на Втората световна война 1939–1941 г., ГСУ, т. 63, С, 1970 г., а също е дадена 1971 г., с. 426–428