това.
И така, охраната на Имиграционен контрол щеше да изчака плячката си с извадени инжектори. А всички превозвачи, които бяха отишли там в този час, за да се върнат по корабите си, щяха да бъдат помолени да се отдръпнат, освен ако не искат да бъдат въвлечени в неизбежния огнестрелен сблъсък.
Съображенията не бяха само за тяхна безопасност, размишляваше Кал, когато тя и Рипли стигнаха краищата на тълпата. В крайна сметка, бегълците може да са им приятели.
Рипли някак успя да си намери път до първите редици без да бутне никого до такава степен, че другият да се ядоса. Следвайки я, Кал видя охранителя, който пазеше превозвачите да не се намесват. Не изглеждаше щастлив от поставената му задача.
- Това не би трябвало да отнеме много време - каза той. - Ще отблокираме зоната колкото се може по-скоро.
- А какво ще кажеш да ти отблокирам бъбреците? - промърмори един от превозвачите изпод моржовия си мустак.
- Ъхъ - каза друг, на когото явно беше харесала идеята. - С нещо тъпо, че да можем да ги продадем после.
„Никой никога не е обвинявал превозвачите в добри маниери “ - помисли си Кал.
Беше я притеснявало, когато за първи път се записа към екипажа на Бети, всичкото това излишно надуване и хвалене. Сега вече беше свикнала. Всъщност, дори и създаваше уют, макар че никога нямаше да признае това на Джонър.
Рипли пък като че ли въобще не забелязваше заяждането. Беше прекалено погълната от охранителите, които виждаше в края на един коридор, който се свързваше с Имиграционен контрол.
Прицелваха оръжията си в нещо, което Кал не можеше да види - свързването на два коридора, в което рано или късно шяха да се появят Джонър и останалите. Без съмнение охранителите считаха, че държат ситуацията под контрол.
Но Кал не би сменила мястото си с тяхното за нищо на света. Единственото им предимство бяха шоковите пушки. Срешу хора като Джонър това можеше и да свърши работа. Срещу някой, в чиито вени течеше кръвта на пришълците...
Изцяло друга история.
Симони почти напълни гащите си, когато я видя.
„Не може да бъде“ - помисли си, а умът му трескаво обработваше видяното. „Та тя е на проклети светлинни години от тук.“
И въпреки това ето я. Нямаше как да я сбърка, да се припознава с някой друг. Начинът, по който се държеше, по който се движеше - нямаше друг такъв човек в цялата скапана галактика.
Явно пак беше прецакал нещата. Но в случая, неговата некадърност - колко иронично - го беше довела точно на мястото, на което искаше да бъде.
Въпросът беше какво да прави сега. Не беше очаквал това, не беше подготвен. Имаше нужда да помисли.
„Не“ - помисли си, - „няма време за мислене. Може да си отиде всеки момент. А аз може да не успея да я намеря втори път.“
Можеше да я заговори там, точно в този момент. Така си го беше представял винаги - как просто отива при нея и я пита дали би говорила с него. Но сега, след като беше видял изражението на лицето и, не мислеше, че ще бъде склонна на това.
Гледаше към коридора както всички останали. Но изглеждаше по-напрегната, готова за действия. Като навита змия. „Замисля нещо“ - помисли си той, чувствайки се все едно я познава достатъчно добре, че да направи такова заключение. „Но какво?“
Все още се опитваше да разбере, когато тя изведнъж изскочи от тълпата и се вряза в охраната. Нещо се случи, малко прекалено бързо, за да го схване Симони. Но когато приключи, пазачът беше проснат по гръб на земята, а Рипли тичаше по коридора, стискайки ин-жектора на охранителя в ръце.
Освен това не беше сама. Красива тъмнокоса жена в син комбинезон я следваше в крак с наложеното от Рипли темпо.
След всичката работа, която беше свършил, всичкото това време, което беше вложил. Напразно. Не можеше да понесе тази мисъл.
Затова направи нещо, което никога не си беше помислял, че може да направи. Нещо, което никой здра-вомислещ човек не би направил. Затича се след Рипли към място, което след малко със сигурност щеше да се превърне в адски фестивал от огън и летящи заряди. А дори нямаше оръжие.
Никога не беше имал.
„Моля, не ме оставяйте да умра“ - мислеше си той. Тичайки по коридора и чувствайки вътрешностите си като обвити с лед, видя как Рипли стреля по охранителите, докато те от своя страна откриха огън по невидима мишена - вероятно хората, заради които бяха отцепили Имиграционен контрол, макар че
Симони все още не знаеше защо.
Виждайки, че ги нападат по фланга, част от тях се завъртяха и започнаха да стрелят по Рипли. Коридорът пращеше от синкаво-белия огън на инжекторите, карайки косъмчетата по врата на Симони да настръхват. Но като по чудо зарядите го пропуснаха.