Анджи го погледна обезкуражаващо.
- Жалко, че моят старец не знае как се говори в първо лице, единствено число. Тогава щеше да е наистина впечатляващ.
Виждащият се през вдлъбнатия екран за наблюдение зад Анджи гигантски бял дъб в Купол Четири се размърда неспокойно, разрошен от изкуствено създавания три пъти дневно бриз. Огромните размери на дървото караха дъщеря му да изглежда още по-мъничка.
Филипакос се престори на възмутен.
- Къде изчезна уважението на децата към родителите?
- Все още е живо и здраво - отвърна Анджи, - там, на Земята, където му е мястото. Тук, в космоса, всеки е сам за себе си.
Филипакос се усмихна. Тя наистина беше като
майка си.
- Бъди изключение от това правило и виж дали не можеш да засадиш няколко крушови дръвчета. Мисля, че Мураками ще ги оцени като справедлива компенсация за усилията си.
- Само ако е изпратил на Гоголак теменужките - постави като условие Анджи.
Баща и се подсмихна и се обърна към данните за нивата на влажност. Но преди да успее да се задълбочи в тях, чу как Анджи извика от болка.
Преди да се усети, вече беше преполовил контролния център, а ръцете му бяха върху тези на Анджи.
- Добре ли си? - попита, а сърцето му блъскаше в гръдния му кош.
- Добре съм - отвърна тя, вдигайки показалец, върху който имаше тъмночервено зрънце кръв. -Просто се убодох на трън.
Филипакос усети как се ядосва на розата-причини-тел, която беше паднала на плота. Костваше му усилие да се удържи да не хване цветето и да го смачка.
„ Спри се “ - каза си.
Винаги беше се държал така спрямо Анджи. Не можеше да я гледа наранена - дори съвсем мъничко - без в него да се надигне изпепеляващ разума му огън.
Имаше случаи, в които си го беше изкарвал на нея, все едно беше нейна вина, че се е наранила. Но винаги се чувстваше гузен след това, знаейки, че избухвани-ята му може да са причинили по-дълбока и дълготрайна болка.
- Татко...? - каза Анджи.
Пое си въздух, след това го издиша.
- Внимавай, моля ти се.
- Е, нали знаеш - отвърна тя с усмивка, - ботаниката е опасна работа. Би трябвало да си по-наясно от всеки друг.
И с това отпъди всичкия гняв от него. Беше станала много добра в това отношение в последните години. Това беше едно от нещата, които Филипакос най-много обичаше в нея - талантът и да представя всичко в по-лека светлина, същевременно запазвайки трезвата си преценка.
По което, отново, толкова приличаше на майка си.
ГЛАВА ПЕТА
Кал въздъхна, махна за втори път за деня фалшивата си бенка и отвори капака, намиращ се под един малък жълт четец.
На екрана светеха три нули. Това трябваше да се промени, ако тя и приятелите и искаха да се измъкнат от Византия с що-годе здрави кожи.
- Ей, Кал - изръмжа Джонър.
Той и останалите се бяха разположили от двете страни на осмоъгълния вход към контролния център на Имиграционен контрол, опряли гърбове на стената, с насочени в тавана оръжия.
- Кажи? - попита тя, докато развиваше клъбцето нишка, което представляваше връзката за достъп, след което пъхна иглата в ръката си.
Внезапно залп от синкаво-бели енергийни заряди заблъска през отворения вход, превръщайки покритото с белези лице на Джонър в сгърчен релеф. Рипли и Джонър отвърнаха на огъня с няколко изстрела, след това отново се прикриха.
- Въобще не бързай, Кал, миличка - каза Джонър, - и не се притеснявай за нас, направените от плът и кръв!
- Гледай си работата - отвърна му Кал и влезе в
потока от данни.
За щастие, този път не и се налагаше да се гмурка в пропастта, за да отвори вратата към доковете, само трябваше да се поплацика малко на повърхността. Всичко, от което се нуждаеше, беше един простичък трицифрен код, генериран на случаен принцип два пъти дневно и доверяван единствено на дежурната охрана.
Не че охраната беше нещо особено тук. Превозвачите се разкарваха до корабите си по всяко време на деня. Просто пазачите се чувстваха по-добре, като знаеха, че имат възможността да откажат достъп.
„ На обикновени хора можеха “ - помисли си Кал, прелиствайки протокол след протокол. На андроид второ поколение - не.
Изведнъж го намери - кодът, който отваряше вратата.
- Три, шест, две - каза на глас.
След това го набра. Три. Шест. Две. Някъде надолу по коридора се отвори необходимата врата. Кал чуваше скърцането и.
- Отворено е - каза Рипли, чийто слух беше по-добър дори от това на андроида. - Тръгвайте. Ще ви прикривам
Никой не понечи да спори. Знаеха, че ще го направи.