му.
Провирайки се измежду висящите вериги, Симони стигна до дръжката възможно най-бързо. Нямаше нищо сложно в начина на отваряне - просто завъртане на китката по посока на часовниковата стрелка и издърпване.
Зад вратата беше тъмно и празно. Определено достатъчно голямо, че да се побере вътре човек. Провървя му.
Тук обаче се появи въпросът с излизането. Симони не искаше да се задуши до смърт, издавайки местоположението си, едва когато трупът му се разсмърдеше. За да предотврати това, той остави вратата съвсем лекичко отворена.
Завъртя се и приклекна пред скривалището си, стъпи вътре заднишком с един крак, след това и с другия. След това продължи да се вмъква навътре, докато краката му не удариха в задната стена. Накрая, сбут-вайки се колкото може по-навътре, притвори вратата към себе си.
„Така“ - помисли си, докато стесняваше гледката си, докато не я превърна във възможно най-тънък процеп. Готово. Освен ако някой не се загледаше прека-лено, можеше да си стои скрит за колкото време поиска.
Изведнъж чу поредица от стъпки, дрънчащи една след друга по метална повърхност. Но не на нивото, на което се намираше Симони - някъде над него. „ Обслужваща пътечка “ - помисли си.
Новодошлият поседя затихнал за момент, но Симони усещаше присъствието му. „Търси ме. Няма късмет засега.“
- Добре - провлачи мъжът с дълбок, елегантен глас - от типа, който подхождаше повече на аристократичната тържественост на университетска лекционна зала, отколкото на товарното отделение на очукан стар кораб-превозвач. - Позабавлявал си се, а? Но знай, че си се качил на грешния кораб, приятелче.
„Не смятам така“ - помисли си Симони. „ Според мен е точно корабът, на когото искам да бъда.“
- Капитанът ни - продължи гласът, - не е от хората, които би нарекъл спокойни. Няма да погледне на присъствието ти тук с ни най-малко чувство за хумор.
Симони се усмихна мрачно. „Няма проблем, приятелче. Ще се справя с това, когато му дойде времето.“
- Все още има време за взимане на правилното решение - каза гласът, - което се състои в изчезването ти преди да излетим. Няма да ти създам проблеми - напускаш кораба, забравяш лицата ни, както и ние твоето, и всичко ще е наред.
Не звучеше като да се е приближил до Симони повече от преди. „Явно няма никаква идея къде съм. Успях да се натъпча точно където трябваше.“
- Последен шанс - каза гласът.
„Забрави“ - помисли си Симони. „След всичко, което преживях, си мислиш, че ще си тръгна, само защото ми го казваш?“
Чу се шумна въздишка.
- Хубаво. Нека бъде твоето, боецо. Само не казвай, че не съм те предупредил.
Симони чу стъпките му отново, но този път със сигурност затихваха и скоро изчезнаха.
„Това беше прекалено лесно “ - помисли си.
Все едно онзи не го интересуваше ни най-малко, че Симони ще е на борда, когато излетят. Все едно въобще не му пукаше.
Безсъмнено смяташе, че Рипли ще се погрижи за проблема. А това беше повече от добре за Симони. По дяволите, нали точно Рипли искаше да види.
Намествайки се в ъгълчето си, затвори очи и зачака потреперването на палубните плочи, което акомпани-раше отварянето на скобите. След това корабът щеше да може да се придвижи накъдето пожелае, а след това вече нямаше как да го върнат на станцията.
И щеше да се озове лице в лице с легенда.
Секунди след като Болеро видя гратисчията да се качва на Бети, троицата Краке, Врайс и Джонър се появиха с гръм и трясък на рампата. Още няколко секунди по-късно бяха последвани от Кал и Рипли.
Болеро изчака докато се качат, после затвори вратата на товарния отсек. Завъртя едно копче, включи интеркома и каза:
- Дръжте се. Ще стане малко напечено.
Още докато предупреждаваше другите видя как отряд охранители се втурват по рампата, носейки шокови пушки. Когато се доближиха достатъчно, започнаха да изстрелват сини енергийни заряди към Бети.
На Болеро не и хареса това. Моето пилотско място, моят кораб, моята проклета боя. Но знаеше, че атаката така или иначе ще е напразна. Енергийните заряди не можеха да пробият тройно подсигурения корпус на кораба. Най-много да повредят нещо по осветителната инсталация.
- Как ще се отървем от скобите? - попита Джонър от товарното помещение.
- Вече е направено - увери го Болеро.
Чу последвалата серия от скептични забележки и с удоволствие ги пренебрегна. В крайна сметка корабите обикновено стояха застопорени със скобите докато екипажът им не се качи, освен това беше факт, че Коркоран беше оттеглил разрешението за излитане.