Единственият и шанс беше да завърти кораба - и то бързо. Набра командата и завъртя Бети на сто и осемдесет градуса към страничното крило, нагласяйки по този начин кораба с най-малките му размери спрямо смаляващата се пролука. След това стисна зъби и задържа поглед върху все още виждащите се звезди.
„ Не бъди лош с мен “ - помисли си, когато се хвърли напред.
За момент Болеро беше убедена, че са прецакани. Най-лошата част беше чувството, че е разочаровала Рипли.
Изведнъж се оказаха в открития космос, а милиардите звезди навсякъде около тях им намигваха. Челюстите на левиатана ги бяха пропуснали някак си, захапвайки нищото вместо тях.
С дълбока, искрена въздишка на облекчение, Болеро установи курс и остави Византия зад себе си.
ГЛАВА ШЕСТА
Вратата на скривалището на Симони се отвори и очите му бяха атакувани от ярката светлина. Въпреки това успя да види лицето, което се показа след отварянето - с изненадващо момчешки черти и бледосини очи, оградено от сламеноруса коса.
- Здрасти - каза Симони. - Позволи ми да...
Преди да успее да довърши, една ръка се протегна към него и го хвана за предната част на облеклото. След това го изтегли навън от скривалището му и го просна на палубата като прясно хваната риба.
Симони се огледа и видя, че русото хлапе не беше само в товарното помещение. Имаше още хора - общо шест - които се мръщеха към него, заобиколени от изкривените сенки на висящите вериги.
С изключение на един мъж с дълга челюст, неан-дерталски надвиснало чело и колекция от белези по лицето. Той въобще не се мръщеше. Всъщност, дори изглеждаше развеселен.
Неприятно.
Но лицето, което привлече и задържа вниманието на Симони, беше това на Рипли. Докато я гледаше омагьосан, тя се отдели от групата и се приближи, като накрая коленичи до него.
„Рипли“ - помисли си той. „ Леле.“
Беше опияняващо да я види толкова отблизо... толкова истинска. Беше дори по-внушителна, отколкото си беше представял, приковаваща погледите върху себе си.
- Какво правиш тук? - попита тя с твърд глас без интонация.
Той облиза устни.
- Исках да дойда с теб.
Ноздрите и се разшириха.
- Защо?
- Защото ти си Елън Рипли - каза Симони. - Елън Рипли от Морс и другите забранени истории, макар че сега не мога да обясня точно. Освен това с каквото и да си се заела, със сигурност е важно.
Докато тя го оглеждаше, с глава леко наклонена на една страна, той имаше странното усещане, че обмисля дали да не го изяде. „ Глупости, това е лудост... нали?“
- Криеш нещо - реши тя. - Имаш десет секунди да ми кажеш какво или напускаш.
За малко да и напомни, че се намират в космоса. Ако напуснеше кораба, щеше да се пръсне като гнойна пъпка. След това осъзна точно какво имаше предвид тя.
Симони преглътна. „ Няма да го направи. Блъфира.“
Изчака десетте секунди, гледайки я. Когато преминаха, тя се обърна към горилоподобния човек:
- Отърви се от него.
- С удоволствие - изскърца със зъби той.
Симони вдигна ръка, за да се предпази, но това не
му помогна особено. Копелето беше прекалено бързо и здраво. Удари Симони в стената толкова силно, че той усети острия вкус на кръв в устата си, след това го хвана за яката и го задърпа към капака на една шахта за боклуци.
Не беше особено голяма. Но достатъчно, за да побере човешко същество, ако - като Симони например - не беше прекалено едро. Или ако нямаше против да му бъде одран слой кожа.
- Чакай - развика се към Рипли. - Ще ти кажа!
Но тя вече се беше обърнала и беше тръгнала да си ходи. Както и другите. Само русото хлапе стоеше и гледаше как Джонър влачи Симони и като че нямаше намерение да направи нещо по въпроса.
- Чуваш ли ме? - ревна Симони, а гласът му се блъскаше в стените на шахтата. - Казах, че ще ти кажа!
Неандерталецът се изкиска като въплъщение на злото.
- Късно.
Това беше лудост. Симони се опита да отхлаби хватката на своя мъчител, да се измъкне някак си. Не стана. „Не мога да умра така “ - помисли си. „Не и след всичко, през което минах.“
- По дяволите - изпищя той, а гласът му ставаше все по-висок с всяка следваща дума. - Аз съм репортер! Просто исках да си намеря материал за репортаж!
Признанието не се отрази върху действията на горилата, но Рипли спря и се обърна.
- Ще ти хареса навън - каза неандерталецът с весел глас, докато дърпаше Симони със себе си. - Или поне за няколкото секунди, за които ще си жив.