Рипли спря един от хората си - жената в синия ком-бинизон - и и каза нещо, но Симони не успя да чуе какво. Сумтеше прекалено шумно, опитвайки се да се измъкне от силните пръсти на влачещия го мъжага.
- По-леко с малкия ми пръст - изръмжа едрият, бутайки Симони напред, - или, кълна се, ще си мъртъв още преди да изхвърчиш в чернилката!
Симони отново се концентрира върху Рипли. Тя го гледаше, обсъждайки нещо с другата жена.
- Последна спирка - каза едрият.
Все още държейки Симони за яката, използва другата си ръка, за да действа по контролното табло на шахтата. Завъртайки се така, че краката му да са между него и мъчителя му, Симони удари с пета неан-дерталеца в устата.
Това като че ли ни най-малко не зашемети копелето. Довършвайки командата, която набираше на контролното табло, той завъртя капака в отворено положение. От другата страна имаше тъмна празна тръба.
Без ни най-малко предупреждение горилата удари Симони в лицето. Това изцеди желанието на репортера да се бори, след което той увисна като торба с кости. Докато се усети, вече беше набутан с главата надолу в тръбата за боклука.
- Неее! - изпищя Симони.
Опита се да закачи краката си на ръба на отвора, но горилата не му позволи. С последователни удари, които можеха да трошат кости, набутваше натрапника все по-навътре в отвора.
- Неее! - изпищя Симони отново, а виковете му биваха заглушени от близостта на тръбата.
Вътре беше трудно за дишане, толкова трудно, а онзи дори не беше затворил вратата още. А щеше да стане още по-трудно, когато вратата откъм главата на Симони се отвореше и космосът го изсмучеше навън.
Беше чувал какво се случва на хора, изхвърлени в космоса. Топлината се изцеждаше от тях в рамките на секунди. Очите им изтичаха. Дробовете им се пръсваха като презрял плод.
Симони не искаше това да му се случи.
- Моля ви - писна той, а пулсът му биеше в ушите му толкова силно, че го болеше, - ще направя всичко, което поискате! Само не ме изхвърляйте навън!
Но виковете му не бяха чути. Горилата започна да затваря вратата въпреки опитите на Симони да я държи отворена с ритници.
„ О, Господи, това наистина е краят...“
След това чу някой да казва с ясен глас:
- Пусни го.
Горилата спря да бута вратата и каза:
- Трябва да си изчистя ушите тия дни. За секунда ми се стори, че каза да го пусна.
- Така казах - беше отговорът, в който Симони разпозна гласа на Рипли.
Здравенякът остави вратата на шахтата да се отвори, което позволи на репортера да погледне към товарното помещение.
- Не говориш сериозно - изръмжа. - Ще оставиш тая потайна отрепка жива?
Рипли не отговори. С което всъщност вече му беше отговорила.
През това време Симони беше изпълзял от тръбата и се намираше на палубата. Гледаше уплашено към горилата, надявайки се онзи да послуша Рипли.
Неандерталецът изпсува, след което се завъртя, хвана Симони и го придърпа близо до лицето си - толкова близо, че Симони усещаше алкохола в дъха на мъжагата.
След което горилата каза:
- Да не те хващам в лошо държание, отрепко. Нито
веднъж. Защото нищо няма да ми хареса повече от това да скачам на главата ти, докато се пръсне.
- Разбирам - каза Симони, прекалено изтощен, за да мисли за друго.
Мъчителят му се взира гневно в него още няколко мига. Накрая отблъсна репортера от себе си и тръгна към изхода, мърморейки си:
- С какви глупости трябва да се съобразявам... Симони го гледаше как излиза. След това се обърна
към Рипли с намерение да и благодари за намесата.
Но тя вече не изглеждаше заинтересувана от него. След като каза нещо на жената в синия комбинизон, последва неандерталеца навън от товарното помещение.
Преглъщайки, Симони се вторачи в жената. За негова изненада, тя се усмихна, отиде до него и му подаде ръка.
- Хайде - каза, докато му помагаше да се изправи. - Ще се опитам да ти намеря къде да спиш.
- Внимателно - каза Гоголак, наблюдавайки границите на отвора за вмъкване, маркирани като ярко червени линии на монитора и. - Имахме известни проблеми с доставките последния път.
- Разбрах, мадам - отвърна пилотът в непохватно изглеждащия кафяв кораб за доставки, видим за Гоголак през един екран за наблюдение, - и ще се опитам да изпълня желанието ви.
Междувременно забави приближаването на ръката-робот на кораба си, която приближаваше все повече сребърно-синята криокапсула до пастта на товарния отсек на колонията.
- Доста приятелски настроен - отбеляза Филипакос, - нали?
Вече приключваше с проверките на природното състояние от другия край на контролния център, но междувременно не беше спрял да наблюдава заниманието на Гоголак. „Не, че не ми вярва“ - помисли си тя. През всичките години работа при него нито веднъж не беше му давала причина да се оплаче от нея.