Трак-щрак.
- Обаче като се замисля - каза Симони, - едва ли има информация за извънземните в граничните станции. Или поне не и пряка. Значи каква непряка информация би могло да има там?
Това беше въпросът. Но колкото и да се опитваше, Симони не можа да измисли отговор.
А и Краке не му помагаше особено. Продължаваше да си играе с шоковите пушки, все едно бяха единственото нещо в живота му, единственото, което му доставяше удоволствие.
- Е - каза Симони, - приятно ми беше да си поговорим.
Бенедикт засенчи очите си от блясъка на пряката слънчева светлина, оглеждайки отново двадесетметро-вото махагоново дърво. Сто двадесет и шест, броеше той. Сто двадесет и седем. Сто двадесет и осем.
Момент - ето още един храст от разперени като човешки пръсти зелени листа, протягащ се от светлосивото стъбло на махагоновото дърво. Сто двадесет и девет.
Бенедикт записа числото на ръчния си компютър и се придвижи към следващото махагоново дърво. “Нищо по-интересно от това да броиш разклоненията на пап-рати за добър старт на деня “ - помисли си той уморено.
За негово нещастие приятелят му Филип обичаше да поддържа изключително щателни списъци за растителния живот във всеки купол. Все едно наистина имаше значение колко точно от малките досадници са се насадили там горе.
А папратите дори не бяха паразити. Те просто се закрепваха за кората на любимите си дървета и извличаха необходимите си хранителни вещества от въздуха. Най-добрите натрапници, на които човек можеше да се надява.
Затова няколко повече или по-малко не би трябвало да имат значение. Филип обаче не виждаше нещата така. Всеки месец Бенедикт и още няколко ботаници трябваше да бродят из куполите и да броят този или онзи вид зеленина.
Това беше достатъчно да подлуди човек.
За щастие, имаше една добра черта на тази работа. Този беше късметлийският купол, в който Бенедикт намери онзи особено пищен храст синджаба. И когато приключеше с инвентаризацията, щеше за пореден път да потърси халюциногенното благо на растението.
Погледна към следващото дърво и отбеляза на компютъра си точното му разположение в решетката на Купол Пет. След това започна да брои папратите по него, започвайки от най-горните клони към най-долните.
Беше стигнал до три, когато чу пъхтене. Спирайки за момент изпълняването на задължението си, той се огледа и видя нещо да се крие под китка буйни папра-тови клонки.
Един голям, черен лабрадор.
Звярът пъхтеше, докато махаше с опашка на Бенедикт, а дългият му розов език стигаше на половината разстояние от земята. Явно беше тичал наоколо.
Казваше се Рекс. Не особено оригинално име, помисли си Бенедикт. Всъщност, вероятно ще е трудно да се измисли по-неоригинално име.
Но Колин Хамилтън-Крос, собственикът на Рекс, не беше особено оригинален индивид, така или иначе. Всичко, с което го свързваше Бенедикт, беше странната крушовидна форма на тялото му и дебелите му черни мустаци.
Хамилтън-Крос нито веднъж не беше казал нещо саркастично или смешно, никога не беше правил неща, които изискваха изключителна проницателност или кураж, или дори жестокост, като стана дума. Просто съществуваше тук, ден след ден, подобно на палубите и стените.
Докато един ден не беше намерен проснат в една портокалова горичка, жертва на силен, съвсем непредвидим сърдечен удар.
Оттогава всеки отделяше по малко, като ставаше дума да се грижат за Рекс. Но тъй като всъщност не принадлежеше на никого, общо взето беше оставен да се грижи сам за себе си.
Беше идея на Филип да се програмират вратите така, че Рекс да може да се мотае свободно от купол на купол. А кучето беше отвърнало на това решение с изключително нетипично за куче държание - не вредеше на заобикалящият го растителен свят.
И така идеята беше приемлива за всички.
- Здрасти, момче - каза Бенедикт, не защото беше особено щастлив да се натъкне на Рекс, а по-скоро, защото кучето го гледаше с изключителен интерес. -Вървят ли номерата?
Рекс се приближи до Бенедикт, седна и даде лапа. Жестът беше завещание от Хамилтън-Крос - може би единственото му.
Подсмихвайки се, Бенедикт прие предложената лапа.
- Не го имах предвид буквално, да знаеш.
Изведнъж кучето изскимтя, стряскайки ботаника. И
още веднъж. Повече от недоволен, Бенедикт се опита да го ритне, но Рекс избегна крака му.
- Глупаво псе - каза Бенедикт без да го е грижа колко жестоко звучи. - Ще ми докараш сърдечен удар.
След това Бенедикт забеляза накъде се е вторачило кучето и разбра, че Рекс въобще не гледа в него, а някъде назад - в нещо, което ботаникът не можеше да види.