Рипли погледна.
- Може би има надежда за човешката раса все пак.
Кал кимна обнадеждена.
- А ако има бог, има поне малко надежда и за тези от нас, които само изглеждат като хора. - Затвори очи и се излегна на пясъка. - Ще останем тук, нали?
Рипли обмисли въпроса за момент. Беше пристигнала на родния свят на Елън Рипли. Пришълците, които беше довела със себе си в този век, бяха мъртви. Защо пък да не остане?
Може би завинаги.
ГЛАВА ПЪРВА
Джонър се беше настанил в мрачното, зле вентилирано тенекиено подобие на столова на станция Византия с едничката цел да се сбие, поради което не виждаше смисъл да губи повече време.
- Ей - извика той с глас колкото се може по-силен, груб и агресивен, - ти с конската опашка!
Викът му предизвика шушукане из помещението, привличайки присвитите погледи на всички здраво за-пиващи превозвачи на товари, намиращи се в нея. С едно изключение, разбира се - този на изглеждащия застрашително екземпляр, когото Джонър се опитваше да ядоса, но той продължи да седи с приятелче-тата си все едно нищо не се беше случило.
Джонър си прочисти гърлото. След това подхвърли втора подигравка, като се опитваше да бъде още по-шумен и натрапчив от предния път - две свои качества, с които се гордееше. Беше подготвил и трета подигравка за всеки случай, но не се наложи да я използва, тъй като избраната от него жертва ядосано проследи пръста на едно от приятелчетата си, който сочеше право в Джонър.
Ставайки от стола си, копелето впери намръщен поглед през стаята в своя с нищо непредизвикан уг-нетител, а лицето му беше с цвят на убийство - меко казано. „ Дотук добре “ - помисли си Джонър.
Бидейки по-голям и по-широк от повечето хора, на него рядко му се случваше да бъде победеният след сбиване. Но копелето, което в момента го гледаше злобно, беше поне двадесет сантиметра по-висок и тридесетина кила по-тежък, със сплескан нос, буйна грива от мазна черна коса, събрана в дълга, крива плитка, и освен това притежаваше впечатляваща колекция от издути мускули.
„Няма проблем“ - помисли си Джонър. „Какво е животът без предизвикателства?“
- Какво каза? - кресна Плосконосият, а мускулите на врата му се изпънаха като струни.
Не че не беше чул съвсем ясно подхвърлянето на Джонър още от първия път. Въпросът по-скоро беше предназначен към тридесетината превозвачи в помещението и целеше да оправдае болката, която щеше да нанесе.
Джонър се усмихна с мокър остатък от пура в устата и изрита стола, на който беше опирал краката си допреди малко. Той се плъзна диво по пода и се блъсна шумно в стената.
- Казах - отвърна Джонър бавно, но непоколебимо, - че ако ще се хилиш цяла нощ като малко момиченце, ще е по-добре да отидеш някъде, където да не те чуват хората. Щото така ни излагаш.
Коментарът беше посрещнат с изблик на смях. Но когато Плосконосият обходи стаята с поглед, всички млъкнаха.
„Дааааа “ - помисли си Джонър, - „ направи правилен избор.“
- Между другото - добави той, измъквайки пурата от устата си и хвърляйки я по посока на Плосконосия, - много ме радва как си издълбал носа си. Къде мога да си направя и аз такъв?
Точно в този момент пурата се удари в гърдите на Плосконосия и падна на пода. Копелето продължи да гледа свирепо в Джонър с разширени ноздри и широко отворени кървясали очи още миг, след което тръгна към подстрекателя.
Джонър вдигна ръце и стана от стола си, като се правеше, че не иска да се спречква с по-едрия от него мъж.
- Опа - каза той, - не ми казвай, че успях да те обидя. Имам истински неприятния навик да го правя.
Докато го казваше, следеше приятелите на Плосконосия. Ръцете им се плъзгаха към оръжията им - които бяха скрити, разбира се, тъй като правилата за сигурност забраняваха носенето на оръжия на станцията. Не, че превозвачите не пренебрегваха правилата ежедневно.
- Ще те убия - озъби се Плосконосият, хвърляйки настрани един стол помежду им.
- Май все пак те обидих - заключи Джонър.
Докато се усети, един юмрук се заби в лицето му,
при което главата му рязко отхвръкна назад, и го просна върху отрупана с храна маса. Докато превозвачите, които седяха на нея, се пръсваха като хлебарки, Джонър се претърколи и скочи на крака - точно навреме, за да поеме следващия мощен, разбиващ кости удар.
Удряйки се здраво в стената, той се опита да се ориентира.
- Виж, не трябваше да правя тая забележка, признавам. Няма нужда да си връзваш кюлотите на възел от яд.
Изборът му на думи още повече ядоса Плосконосия, както се и очакваше - той тръгна след Джонър с удво -ена ярост, а зъбите му се бяха оголили като че ли беше