вълк, а Джонър представляваше вечерята му.
Но преди да успее да нанесе следващ удар, Джонър залегна - поради което Плосконосият заби кокалче-тата си в стената, вместо в него. Прибирайки ръката си, по-едрият мъж нададе вой от болка.
- Това сигурно боли доста - каза Джонър, като се отдръпваше странично от стената, за да има място за маневри. - Искаш ли да цункам синката, че да мине по-бързо?
С оцъклени от ярост очи Плосконосият отмести една маса и отново тръгна към Джонър, но този път беше малко по-внимателен.
- Хайде, де - каза Джонър, - не бъди срамежлив. -Обърна бузата си към здравеняка и я посочи. - Давай, покажи ми колко ме обичаш.
Думите едва бяха излезли от устата му, когато Плосконосият се хвърли в нова атака. Този път Джонър отклони удара с движение на ръката си и, възползвайки се от открития си противник, отбеляза точка за себе си.
Това беше най-силният удар, който някога беше нанасял, и бликналата от устата на Плосконосия кръв потвърди това. Но тъй като копелето беше едро добиче, остана на крака.
Просто си стоеше на място, с кух поглед, все едно се опитваше да си спомни кой е и защо толкова го боли лицето. Но Джонър знаеше, че оня няма да си стои така завинаги.
Преди Плосконосият да успее да се освести, Джонър вкара шут в слабините на здравеняка. С писък от болка, Плосконосият се преви. Тогава Джонър пристъпи към него и му заби удар под брадичката, който преметна скапаняка като огромна палачинка.
С бликащи от устата и носа червени струйки
Плосконосият се строполи на земята като един тон камъни. Но Джонър знаеше, че боят не е приключил - не и докато приятелчетата на глупака бяха наоколо. Когато тяхното момче беше отгоре, те не бяха си мръднали пръста да спрат сбиването. Сега, когато беше проснат на пода, те имаха работа за вършене.
Точно както се очакваше, те измъкнаха пистолетите си и тръгнаха към Джонър. И въпреки че той също имаше скрити из дрехите си оръжия, те нямаше да го спасят от ситуацията трима срещу един.
Не и без помощ.
- Давайте - подтикваше той приятелите на Плоско-носия, - направо ме смачкайте - щото иначе може да се озовете на пода до вашето приятелче маминото синче!
Внезапно двама от тримата се срутиха по лица, все едно някаква невидима ръка ги беше повалила. След секунда Джонър забеляза как Врайс използва устройство за шоков удар върху двамата паднали превозвачи, настанен в тунингованата си инвалидна количка. Нещастните копелета нямаха идея какво мъчително гърчене ги очакваше.
Джонър обаче имаше. И въпреки че Врайс не изпитваше особено удоволствие от прилагането на шок-палката, безсрамно садистичният Джонър щеше да изпита и за двама им.
От приятелчетата на Плосконосия на крака беше останал само един, но падането на другарите му го разсея - и докато се осъзнае, вече беше повален с удар в главата от наполовина по-нисък от него рус мъж.
„ Краке “ - помисли си Джонър. Точен, както винаги.
Падайки, последният от приятелчетата на Плоско-носия се озова в скута на случаен наблюдател, който - определено недоволен от натрапването - хвана строполилия
се за ризата и започна да го налага.
Което доведе до караница между двама други превозвача, никой от които не беше нито с групичката на Джонър, нито с тази на Плосконосия. Което пък неизбежно доведе до втора схватка, после до трета.
Джонър се ухили. „ Колкото по-често правим това, толкова по-добри ставаме.“
От друга страна, превозвачите бяха винаги готови за сбиване. Трябваше просто да се подпали фитилът.
Тъй като Плосконосият и приятелчетата му вече бяха заети, Джонър можеше просто да седне и да гледа как се развиват събитията. Но това си беше купон и той нямаше да е щастлив, докато не накара всички да се забавляват. С това наум, той отиде до един нищо неподозиращ, полупиян наблюдател и го просна на масата с премерен удар с юмрук в лицето.
- Ей! - ревна един червенобрад превозвач. - Този ми е приятел, нищожна отрепко!
- Ами направи нещо по въпроса! - изрева му в отговор Джонър и се подготви за атаката на другия.
Свита зад една стена на пресечката на два коридора, Кал се консултира с вътрешния си хронометър. „Джонър вече трябва да е завъртял нещата “ - помисли си. Но все още не беше чула пращенето на ин-теркома на станцията.
Кал се обърна към своята носеща инжектор спът-ничка, която изглеждаше малко по-страховита от обикновено - номер, погоден от сенките, дълбаещи кухини под очите и скулите и. Но истинските кухини не бяха на лицето и, нали? Бяха в душата и.