- Какво правиш тук? - попита тя репортера.
- Исках да те видя - каза той. - Имам предвид в действие. Мислех си... - Изглеждаше все едно ще заплаче. - Мислех си, че ще помогне за една по-добра история.
Очите му и подсказваха, че има още.
- Видял си нещо. Какво?
Симони погледна надолу към земята.
- Рама...
- Какво за него?
- Той ме последва. - Гласът на репортера беше почти като шепот. - Но преди да стигне до земята, един от пришълците... - Не можеше да сдържа повече сълзите си. - Едно от тях му скочи.
Рипли изскърца със зъби. Рама...
- Умрял е заради това, че е тръгнал след теб? Това ли ми казваш?
Симони изглеждаше нещастен.
- Не очаквах да ме последва надолу. Мислех, че съм се измъкнал без някой да ме види.
Усещайки прилив на тъмен, хлъзгав гняв, Рипли се наведе към него, докато лицето и не се оказа на сантиметри от неговото.
- Джонър беше прав - каза тя със стиснати зъби. -Трябваше да го оставя да те навре в шахтата за боклук. По дяволите, аз самата трябваше да го направя.
Симони се вторачи в нея с широко отворени очи.
- Аз...
Рипли не изчака да чуе какво има да каже той.
Извръщайки се, тя възобнови похода си през бързо потъмняващата джунгла. Ако трябваше да бъде нападната от засада от някой пришълец, не искаше това да става заради нещо толкова незначително като Симони.
Тя го беше приютила и защитавала, защото той и предоставяше връзка, макар и слаба, към Аманда. Беше позволила чувството за вина, което и беше останало от оригиналната Рипли, да замъгли преценката и. И Рама беше платил цената.
Но тя нямаше да проявява слабост повече.
Когато другите се наредиха в колона зад нея, със Симони най-накрая, Рипли се съсредоточи върху това да ги заведе до Бети. Засега това беше единственото, за което щеше да си позволи да мисли.
Докато Симони се влачеше след Рипли през замръкналия хабитат на Купол Трети, непрекъснато усещаше проучващия поглед на малката ботаничка. Но всеки път, когато се обърнеше към нея, вниманието и беше насочено някъде другаде.
„Е“ - помисли си, - „майната и. Ако тя беше минала през това, през което минах аз, и тя щеше да си е опикала панталоните.“
Припомни си тъмните, ъгловати форми, които го бяха тормозили, преследвайки го през джунглата. Спомни си начина, по който се отъркваха в корените, представляващи скривалището му, с прищракващи от нетърпение зъби. Спомни си как вътрешностите му се бяха смръзнали от близостта им.
„Майната и. Както и на Рипли.“
Думите и го бяха наранили дълбоко, по-дълбоко, отколкото Симони си признаваше. „Трябваше да го оставя да те навре в шахтата за боклук. По дяволите, аз самата трябваше да го направя.“
Щеше да и покаже какво значи да си ужасен. При първа възможност щеше да и покаже. След това тя щеше да съжалява за това, което му беше казала.
„Майната им на всичките.“
Като видя първите звезди да се появяват в празнините над нея, Рипли тихо изпсува. Беше се надявала да избегне пътуване в тъмното, но нямаше да стане. Скоро звездната светлина щеше да е единствената, която имат.
- Не може да има още много - каза Анджи задъхана.
От друга страна тя никога не беше обикаляла Куполите нощем. Не беше сигурно, че преценката и е точна за тези неща.
На Рипли и се струваше, че все още имат значително разслоение да походят, докато стигнат Бети. А с всичките коренища и камъни, които трябваше да заобикалят, сигурно щеше да отнеме дори повече време, отколкото предполагаше разстоянието.
Всеки следващ момент, който оставаха на открито, представляваше нова възможност за някой пришълец да ги хване.
Точно докато си мислеше това, Рипли чу звук от дясната си страна. Извръщайки инжектора си в тази посока, тя се заслуша - но не чу нищо повече.
За момент се отпусна - и този момент беше пагубен, защото нещо твърдо и безмерно тежко се стовари отгоре и, неизменно събаряйки я на земята.
- По дяволите - озъби се тя, ядосвайки се на себе си, че не беше усетила съществото преди да беше станало прекалено късно.
Можеше да види нападателя си в бледата звездна светлина - гигантските му нокти я приковаваха към земята, а дългата му, синкаво-черна глава беше застанала над нея подобно на чук над наковалня.
„Преценява ме “ - помисли си тя.
Рипли щеше да е изстреляла заряд в него, ако имаше възможността. Но от удара беше изпуснала оръжието си и не знаеше къде беше паднало.
Освен това не знаеше какво е станало с останалите и спътници, но можеше да познае. Беше наредила на Краке да спаси Анджи, ако ги атакуват. Той и вярваше прекалено много, че да направи нещо друго.