Което оставяше Рипли изцяло и ужасно сама.
Главата на пришълеца се наклони леко на една страна, а поток от слюнка се стичаше от устата му върху лицето и гръдния и кош. Тя беше негова собственост, негова играчка, негово месо.
Рипли се опита да се освободи, но без резултат. Нещото беше прекалено тежко, прекалено силно, пре-калено решено да опита от кръвта и.
Отваряйки пастта си, разкри вътрешните си зъби. Те проблеснаха, докато излизаха на звездната светлина, остри, гладни и готови да разкъсат гърлото на Рипли.
Смъртта беше толкова близо, че почти я усещаше. Имаше момент, в който дори беше сигурна, че вече е настъпила.
Но пришълецът се поколеба.
„Не съм като другите“ - помисли си Рипли. Двамата споделяха няколко спици ДНК. Бяха роднини.
Но тук не беше като на Орига. Там Рипли беше изцяло приета от пришълците, защото беше износила кралицата им в гръдния си кош.
Тези тук бяха прекалено слабо свързани с нея, за да има значение. „Ще ме убие, с или без ДНК.“ Дръпвайки главата си назад, то се подготви да направи именно това.
Точно тогава Рипли го срита колкото можеше по-силно, при което то се отдръпна изненадано за момент. Но този момент беше всичко, което можеше да си издейства Рипли.
С крясък на ярост и недоволство, нещото я атакува с вътрешните си зъби. Извивайки се в хватката му, тя видя как то захапа земята вместо лицето и.
Знаеше, че накрая всичко щеше да свърши по единствения възможен начин - с нейната кървава, агонизираща смърт. Не така беше планирала нещата. Но щеше да се бори докато можеше, за да даде на другите по-високи шансове да избягат.
Рипли все още мислеше за това, когато нещо тара-нира пришълеца странично, отмествайки го - като даде по този начин възможност на Рипли да се измъкне. Претъркулвайки се изпод нападателя си, тя видя инжектора си.
Сграбчи го и стреля - точно когато пришълецът запрати някого във въздуха с дългата си черна лапа.
Блъснато от енергийния заряд на Рипли, съществото се удари в дънера на едно дърво - достатъчно силно, че да разтресе листата по клоните му. Но то съвсем не беше победено - което доказа миг по-късно, впускайки се напред, без да обръща внимание на заряда.
Рипли видя как пришълецът се домогва до нея през пращенето на синкаво-бялата енергия, придвижвайки крак след крак, с алчно извадена към нея вътрешна челюст.
Инжекторът и не го спираше. Само го забавяше, отлагайки неизбежното.
Изведнъж второ копие от енергия се присъедини към първото, което отново дебалансира извънземното. С яростен писък то се обърна и тръгна към втория източник.
Което го остави незащитено откъм Рипли. Придвижвайки се по-близо, тя изсипа всичко, което можеше да произведе, върху съществото. И най-сетне то падна под натиска на обединения обстрел.
Гърчейки се и конвулсирайки, то се предаде. Едва, когато плътта му беше изцяло овъглена и струя мазен, черен пушек се заиздига над него, Рипли се обърна към Краке, който и беше дошъл на помощ, и му даде знак да остане нащрек.
След което отиде до тялото, което беше видяла да отхвърча. То лежеше в храстите, плувнало в кръв, а до него имаше някаква купчинка. Едва, когато Рипли се приближи, успя да разпознае в купчинката изкормените вътрешности на жертвата.
Поглеждайки нагоре, тя видя лунички изпод кръвта, както и кичур червена коса. Симони...
Очите му бяха отворени и втренчени и за момент Рипли реши, че е мъртъв. След това видя, че устните му трепкат. Приближи се до него, коленичи и го попита какво е казал.
- Не съм страхливец - задъха се той. Мехурчета кръв бълбукаха по устните му. - Не съм проклет... -Измъчен стон се изтръгна от устата му. -... проклет страхливец.
Понеже се беше намесил на нейна страна и беше спасил живота и. И наистина, тя щеше да умре без негова помощ.
Но хората не можеха да запазват животите на други хора, каквото и да си мислеха. Накрая всички щяха да изчезнат, по един или друг начин. Без изключения.
Беше научила това през дългите мрачни години. Но, като Симони, беше достатъчно глупава, че да продължи да опитва.
- Не си страхливец - увери го тя, казвайки това, което той искаше да чуе. - Ти си проклет герой.
През болката Симони възприе изражение на удо -влетворение, което все още беше на лицето му, когато тялото му се отпусна и очите му се извъртяха назад.
Рипли погледна към Анджи, която стоеше до нея, втренчена в Симони. Ботаничката изглеждаше като закована.
Изправяйки се на крака, Рипли каза:
- Да вървим. Или всички ще лежим някъде с извадени черва.
Думите едва излязоха от устата и, когато чу как нещо се приближава - нещо си проправяше път през шумака, за да ги достигне. Обръщайки се рязко, тя насочи оръжието си по посока на шума и се стегна.