Но не беше пришълец. Беше една от бричките, с изгасени фарове, с Кал зад волана и мрачния Джонър с пушка в ръце.
Рипли прокле тихо.
- Време беше да се появите.
Джонър посочи към Симони с шоковата си пушка.
- Какво му се е случило?
Рипли се намръщи.
- Той беше герой. Има ли значение?
Джонър сви рамене, докато Рипли се качваше на бричката.
- Просто реших да попитам.
Когато бяха на път с всички на борда, Кал хвърли поглед към Рипли.
- Резервният отсек също е набелязан. Отиваме към
Бети.
- Ние също - каза Рипли, когато се гмурнаха с главата напред в джунглата, - следователно всичко е точно.
Чувайки, че вратата се отваря, Болеро погледна през рамо - и видя един от ботаниците.
„ Коуди “ - помисли си тя.
- Надявам се нямаш против, че дойдох тук - каза той. - Но повече не мога да седя в столовата, а ми се завива свят да гледам към купола от този ъгъл. Или комплект от ъгли, би могло да се каже.
- Стига да напуснеш, когато кажа, че тръгваме -каза му тя.
Ботаникът отвърна:
- Става - седна до нея и се загледа в инструментариума и. - Знаеш ли - каза, - едно време исках да съм пилот. Дори се обучавах известно време.
- Браво - каза Болеро, - но да не ти хрумва, че е позволено да пипаш каквото и да било. Това е деликатна операция. Едно подхлъзване и сме прецакани.
- Не се притеснявай - отвърна Коуди. - Последното, което бих искал, е да помогна всичко в купола да умре малко по-бързо.
- Растенията ли имаш предвид? - попита тя.
- Явно. Няма особено много други неща там.
- Странно - каза Болеро. - На твое място бих се притеснявала повече за колегите си.
- И при мен е така - каза Коуди с блясък на възмущение в очите. - Кой не би бил? Но ние няма да убиваме колегите ми, ще убиваме това, което е в купола.
- Само по необходимост - напомни му тя.
Той се намръщи.
- Виж, знам, че това не ни е приоритет, но дали е възможно да има и друг начин? Нещо, което да може да направим, така, че дърветата долу да не бъдат изсмукани в космоса?
- Бихме могли да останем тук - каза Болеро, - като момчето с пръста в бента. Но това няма да го бъде. Хората, които са организирали това малко купонче, по някое време ще наминат да проверят как е минало, а ние отдавна ще сме се изпарили до тогава.
- Жалко - каза Коуди. - Много усилия сме вложили в тези растения. Да ги загубим ще е като да загубим част от себе си.
- Знаеш ли кое е истински жалко? - попита Болеро.
- Фактът, че ще те помоля да напуснеш пилотската ми кабина.
Той я погледна изненадан.
- Казах ли... нещо, с което да те обидя?
- Тръпки ме побиват от теб - отвърна Болеро. - А това е достатъчно. Не мога да си позволя тук да има някой, който не подкрепя на сто процента това, което правим. Ако бях на твое място, щях да отида да занимавам Врайс.
- Извинявай - каза Коуди. - Не исках да...
- И преди да ти хрумнат разни идеи - добави тя, -мога да извадя инжектора си по-бързо, отколкото ти можеш да си помислиш да ми скочиш.
Вдигайки ръце в знак на примирие, ботаникът стана от мястото си.
- Няма нужда от това. Отивам си, виждаш ли?
Но преди да тръгне накъдето и да било, гласът на Врайс изпълни кабината.
- Болеро? Рипли току-що мина през дясната врата на купола. Не мога да определя колко хора има с нея.
Това означаваше, че щяха да излитат след няколко минути, в зависимост от това колко колонисти трябваше да бъдат избутани нагоре по веригата. Болеро започна да активира необходимите системи, извръ-щайки вниманието си от Коуди.
Което, както се оказа, беше грешка.
Беше сбъркала - не можа да извади инжектора си по-бързо, отколкото Коуди можеше да и скочи. Още повече, той беше изненадващо силен - толкова, че когато я издърпа от седалката и, тя изхвърча като сигнална ракета.
- Врайс! - извика тя по това, което се надяваше да е все още отворена комуникационна връзка и изрита
Коуди в топките.
До колкото успя да прецени, той дори не усети. А преди да опита каквото и да било друго, я блъсна в стената, карайки зъбите и да се разтракат.
Зашеметена и с вкус на кръв в устата, Болеро се осъзна навреме, за да види, че Коуди прави нещо по инструментарното табло. Някак си успя да се надигне и скочи на гърба му. Но той продължи да работи, все едно тя не беше там.
Чувайки съскане зад себе си, пилотът се обърна през рамо - и видя Врайс с пушка с твърди муниции в ръце. Погледите им се срещнаха за момент, давайки да се разбере, че един грешен изстрел би направил на кабината това, което бяха замислили за купола - дупка, през която всичкият въздух щеше да бъде изсмукан в космоса.