Но Болеро знаеше, че няма по-добър избор. Смъквайки се от гърба на ботаника, тя залегна на палубата.
- Коуди! - излая малкият човек.
Коуди не се обърна. Просто продължи да прави това, което правеше, оставяйки Врайс без избор. Надигайки пушката си, той изстреля един куршум в гърба на ботаника.
Което нямаше видим ефект. Проклинайки, Врайс изстреля още един куршум в Коуди, прицелвайки се малко по-нагоре. Този път ботаникът се извъртя и задра с ръце по гърба си, все едно можеше да измъкне куршума.
След това нещо бяло и кашесто започна да изтича от устата му и той падна на палубата до Болеро. Но не остана да лежи - гърчеше се и се извиваше, като че ли преживяваше някакъв нервен шок.
- Той е андроид! - изтърси Врайс.
„Като Кал “ - помисли си Болеро. Това обясняваше начина, по който я беше подхвърлял, и защо първият изстрел на Врайс не беше постигнал нещо.
Присъствието на андроид измежду колонистите надигна въпроси, на които Болеро нямаше време да отговаря сега. Ако Рипли щеше да достигне товарното след няколко минути, Болеро трябваше да довърши подготвянето на необходимите системи - и да се оправи с каквито и забавяния да беше създал Коуди с действията си.
В този момен Гоголак вкара глава в пилотската кабина. Поглеждайки Коуди, очите и се разшириха.
- Той е...
- Андроид - каза Болеро, - знаем вече. - Изправяйки пребитото си тяло на крака, тя хвана Коуди под мишниците и го завъртя, докато главата му не сочеше към Гоголак. - Сега го разкарай оттук.
Вцепенена, Гоголак се наведе да се заеме със задачата. Извлачи го извън кабината, а Врайс отиде с нея, за да се увери, че Коуди не и създава проблеми - и, разбира се, за да бъде сигурен, че самата Гоголак не представлява такъв.
А Болеро се отпусна пред инструментариума си, борейки се със замайването, за да направи това, което трябваше.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Най-сетне Врайс видя това, което чакаше - леко помръдване на веригата. Някой се катереше по нея, карайки я да вибрира с усилията си.
- Качват се - каза той на Гоголак.
- Ще уведомя Болеро - каза тя.
Докато ботаничката работеше с интеркома от контролното табло в стената, Врайс гледаше морето от дървета долу. След няколко минути видя женствена фигура да се изкачва, но не беше достатъчно голяма, за да е Рипли или Кал.
- Анджи - каза Гоголак, поглеждайки иззад Врайс. - За бога, успяла е.
„ Анджи изглежда мъничка “ - помисли си Врайс. -„Като дете. Но кой съм аз да говоря за размери?“
Съвсем скоро Кал също излезе от балдахина от листа. А, когато Анджи доближи Бети, зачервена и дишаща тежко от усилията, Краке също се появи. Малко след него беше Джонър.
Врайс не го каза, но знаеше, че няма други оцелели колонисти. Ако беше имало, те - като Анджи - щяха да са преди приятелите му.
- Хайде - извика той на Анджи, която изглеждаше като да не може да измине дори метър повече по веригата. - Размърдай си задника, по дяволите! Има хора зад теб!
Правейки физиономия, ботаничката изглежда успя да се стегне. След което се закатери малко по-бързо по веригата, позволявайки на Кал, Краке и Джонър да направят същото.
Но след Джонър веригата беше празна, все едно той беше последният, който се беше запътил към Бети. Но това не можеше да е така - нали?
Врайс се намръщи. Къде по дяволите беше Рипли?
Рипли се загледа в съществото в почти пълния мрак под короните на дърветата, изненадана, че то въобще съществува.
И все пак, ето го - голямо, черно куче, което се беше появило от храсталака, докато тя чакаше Джонър да се изкатери по веригата. За малко да го опържи със заряд от високоволтово електричество, когато го видя за първи път.
Но се беше удържала на време. А сега, поставена пред избора да остави животното да бъде убито от беснеещите пришълци, не можа да го направи.
Както не беше могла да направи и оригиналната Рипли, когато беше изнесла котката си Джоунс от Ностромо, докато течеше обратното отброяване за са-моразрушаването на кораба.
Явно беше дефект в характера, това желание да бъдат запазвани определени форми на живот. „ Защо да не се опитам да спася и растенията? И може би и насекомите, като съм тръгнала така?“
Да вземе кучето нагоре по веригата щеше значително да попречи на усилията и да се спаси. Единственото логично решение би било да го остави.
Но не можеше.
Накрая Рипли преметна пушката си през рамо, щракна с пръсти и каза: