Коуди, а едно млечнобяло балонче се образува в ъгъла на устата му. - Стерилността напоследък се е превърнала в проблем за тях, който нараства с всяко следващо поколение. Енцефалоподите, за разлика от тях, са изключително плодовити.
Кал предчувстваше последвалото продължение.
- Малакак открили, че малко ДНК от пришълците би им помогнало да се справят с този проблем. Но, за да го получат им трябвала глутница енцефалоподи.
- Знаели - продължи Коуди, - че могат да използват собствените си хора за приемници. Пилотът, който хората ви намериха на Ахерон... щом той е могъл да износи ембрион, значи и другите можели. Но не искали да причиняват болка и смърт на членове на собствения си вид.
Рипли изсумтя.
- Затова са се споразумели за пратка от човешки същества и то такива, които няма да липсват на никого. Населението на вашата колония например - макар че вероятно си програмиран да не можеш да ми кажеш това.
- Вероятно е така - каза Коуди.
- Но защо - попита Кал, - пришълците изглеждаха толкова различно от тези, които сме срещали преди?
Коуди се сгърчи в спазъм, след което отново се отпусна.
- По време на експериментите си, Мала как открили, че могат да създадат тази порода, използвайки част от собствения си генетичен материал. Вярвали, че резултатът е по-страховит от оригиналния вид.
Рипли поклати глава.
- Всички те са страховити.
„Би трябвало да го знаеш “ - помисли си Кал.
Коуди се огледа, а течността отново се стече по долната му устна.
- Дълго време ли съм стоял тук?
- Това е инженерният отсек - каза му Кал. - На нашия кораб.
- Да - потвърди Коуди. Челото му се смръщи, докато се опитваше да намери следа от спомена. -Разбира се. Та какво казвах...?
Кал знаеше, че няма да е на себе си още дълго.
- Че има начин да се свържеш с организацията, за която работеше.
Андроидът я погледна, а течността отново се изсипа от него.
- Организация...? - запита той. - Не съм сигурен какво имаш предвид.
Кал усети, че беше изпуснала възможността си.
- Няма проблем. Не се притеснявай.
- Аз съм Коуди - каза андроидът. - Ботаник, назначен на Куполи Епсилон. - Цялото му тяло се разтресе, все едно беше поразен от токов удар. - Ти как се казваш?
Кал се усмихна, отказвайки той да види болката и.
- Кал - отвърна тя. - Казвам се Кал.
Коуди я гледа известно време. След което каза:
- Хубаво име. Твоето ли е?
Преди тя да успее да му отвърне, главата му се отпусна. Когато опря в ръба на ваната, очите му бяха затворени, а изкуственият живот си беше отишъл от него.
Кал се насили да проучва Коуди, докато не запомни всеки детайл от него. В крайна сметка това вероятно беше единственият начин да види как би могла да умре.
- Направи го - каза Рипли.
От седалката и, разположена до тази на Болеро, виждаше монитор, показващ шест различни части от колонията на ботаниците. Но екранът, който я интересуваше най-много, показваше купола, намиращ се директно под тях, от който те бяха изтеглили удължената верига.
Болеро продължи работата си по контролното табло и вратите на товарното помещение на Бети се затвориха. Гъвкавото устройство за скачване беше прибрано. А в купола ветровете задухаха.
Не бяха като нежния бриз, който подухваше три пъти дневно в купола точно на време. Бяха ужасяващи течения, засмукващи листа, клони, почва и дори млади дръвчета, изхвърляйки ги сгърчени в звездните черни небеса.
Освен тях още нещо беше изхвърлено от купола. Рипли беше сигурна, че видя тъмната, змиевидна форма между отломките - вероятно принадлежеше на пришълеца, който беше откачила от веригата. Както всичко останало и той се понесе към отвора, който Врайс беше изрязал в купола.
След още няколко секунди щеше да достигне Бети, чиято обшивка предлагаше редица удобни за захващане места. А Рипли знаеше от собствен опит, че пришълците можеха да издържат известно време във вакуума.
Болеро засили малко двигателите и отдръпна кораба от купола, за да предотврати това. При което остана само още едно нещо да се довърши.
Вдигайки финото черно дистанционно, което Краке и беше направил, Рипли натисна с палец единствения му бутон. След което се обърна да погледне към колонията през екрана за наблюдение на кабината.
Първата огнена експлозия се състоя в контролния център, моментално повреждайки всички куполи около него. Следващата избухна в резервния отсек, превръщайки го в ад. Още няколко взрива последваха в междинните куполи, карайки ги да изглеждат като стадо малки слънца.
Нямаше да горят дълго, помисли си Рипли. Само докато имаха кислород. Но това щеше да е достатъчно.