Тази точно глутница пришълци вече нямаше никога да притесни някого.
ЕПИЛОГ
Когато Кал се появи в столовата на Бети, другите вече бяха готови.
- Я - каза Джонър, хвърляйки поглед през рамо. -Колко хубаво, че реши да се присъединиш.
- Остави я на мира - каза му Врайс. - Прекара тежък ден.
Джонър го погледна с презрение.
- Знам - и аз бях долу, помниш ли? За разлика от разни хора, които останаха в кораба да си играят на „скрий салама“.
Врайс почервеня и посочи към Джонър.
- Ах, ти, мизерно копеле! Ако не бях...
- Спокойно - каза Болеро, слагайки ръка на рамото на Врайс. - Ти си този, който ми каза, че той не го прави нарочно - в природата му е да бъде задник.
Джонър се ухили към Врайс.
- Виждаш ли? Има поне един човек на това корито, който ме разбира.
- Както и да е - каза Кал, заемайки мястото си на масата, - Анджи казва, че Краке ще се оправи. Просто трябва да почива известно време.
- Късметлия - каза Болеро.
- По-късметлия от Рама - продължи Врайс.
- Което е и причината да сме тук - каза Джонър.
Вдигна един очукан сребрист термос, стоящ пред
него, отвори го и изсипа съдържанието му в четири керамични чашки, събрани в средата на масата. След което върна капачката на празния термос на мястото и и всеки от приятелите му взе по една чашка.
Дори Кал, върху която алкохолът нямаше ефект.
- За Рама - каза Джонър, взимайки последната чашка, - най-досадният, всезнаещ кучи син, който съм срещал.
- И един от най-смелите - допълни Кал.
- Добре казано - съгласи се Болеро.
След което пиха, изпразвайки чашите.
Когато приключиха, Джонър беше отворил още няколко термоса и никой не беше в състояние да управлява кораба. Добре, че не се налагаше.
Кал не виждаше смисъл да гледа как космите в носа на Врайс потрепват, докато хърка, затова стана и излезе от стаята. И Джонър, и Болеро изглеждаха с пре-калено лъснали очи, че да забележат.
Беше преполовила коридора, когато чу някой да ходи тежко след нея. Спря и видя, че беше Джонър.
- Ей, Кал - каза той.
- Какво има?
- Това, което този Коуди каза... вярваш ли му?
- Няма шанс - каза тя. - Ако толкова много андро-иди бяха оцелели след чистката, щях да знам.
Джонър я погледна критично, след което се усмихна на себе си.
- Ти си една лъжкиня, знаеш ли? Даде проклето обещание. Ти никога не изклинчваш от обещанията си.
- Той умираше, Джонър. Какво се предполагаше да
кажа?
- Значи няма да тръгнеш да освобождаваш андро-иди?
- Няма кого да освобождавам.
Очите му се смалиха още повече от обичайното.
- Да, бе, нямало кого. Баш така е.
Оставяйки го там, Кал продължи по коридора. След това чу как Джонър отново я извика.
- Какво пък сега? - попита тя.
Той сви ръце в юмруци.
- Когато решиш, че си готова да помогнеш на ан-дроидните си приятелчета, просто кажи. Става ли?
Кал се усмихна леко.
- Мило ли се държиш с мен, Джонър?
Той като че изтрезня за момент.
- Познаваш ме поне толкова, надявам се.
Тя сви рамене.
- Мислех си, че е така.
- Значи ще викнеш, когато трябва? - попита Джонър.
Андроидът кимна.
- Ти ще си първият, който ще научи, грозно като смъртта копеле такова.
С удовлетворена физиономия Джонър се заклати към столовата. А Кал, след като вече беше отдала уважение на Рама, върна вниманието си върху проблема с освобождаването на поробените андроиди.
Когато всички заспаха, Рипли се измъкна от леглото си и тръгна боса към товарното помещение.
То беше единственото място на кораба, където можеше да е сама. Където можеше да погледне в себе си и да види какво е останало.
„А колко ми е останало всъщност?“ - запита се тя.
В настоящия момент, съвсем мъничко. Но тя вярваше, че това ще се промени, както се беше променяло много пъти преди това.
Колкото и опасна да можеше да бъде Рипли, тя не беше машина за убийства като пришълците. Беше се уморила, физически и психически. От време на време се съмняваше в себе си.
Но, когато битката започнеше, тя щеше да е готова. Това беше сигурно.
Когато вратата на товарното се отвори пред нея, тя видя, че нямаше да бъде сама в крайна сметка. Кучето, което спеше в средата на помещението, повдигна глава, когато влезе.
„Рекс“ - помисли си тя, прекосявайки товарното и коленичейки до него.
Той беше оцелял, както беше отбелязала Анджи. Това караше Рипли да му отдаде известно уважение.
Кучето я подуши, без съмнение забелязвайки, че не мирише като другите хора. Не и с генетичния материал на пришълците в кръвта и. Но не избяга.