От типа, който го караха да се чувства все едно костите му се топят и превръщаха лицето му в ярко, пламтящо слънце.
Всички в Куполите мислеха, че Бенедикт е най-кро-тичкият човек от тази страна на регулирания космос. В интерес на истината, винаги беше имал добър запас от търпение. Но дори той нямаше да успее да изтърпи това място за толкова дълго без помощта на тези при-ятелчета.
Прокара ръка през храсталака от месести, черни листа.
- А вие наистина сте ми приятелчета - каза на глас, с променено от листото в устата му произношение, - и то много добри.
В този момент започна да чувства действието на ха-люциногена. Започна с вълна от топла отпусналост в корема му и бавно се разпростря към крайниците му. Самопоздрави се за избора - листото беше невероятно.
„Трябва да запомня този клон“ - каза си Бенедикт наум. Но още докато си го мислеше, знаеше, че няма да спази обещанието си. Ловът беше част от забавлението.
ГЛАВА ТРЕТА
Обикновено изборът на Болеро за изглед щеше да е ограничен до това, което можеше да види през тежко обкованата рамка на екрана за наблюдение - а именно дрънкащата тъмнина на дока на станция Византия, слабо осветена единствено от призрачните, сиво-зелени очертания на някой съседен кораб или жълтеникавото сияние на случаен охранителен прожектор.
За щастие, в случая имаше допълнителна гледка, с която да се занимава - тази, която се побираше в малкия, правоъгълен видеоекран, вграден в многократно преработвания и контролен панел. Показваше осмоъгълния метален коридор, който преминаваше през главното ниво на станцията и свързваше пешеходния трафик с доковете.
Допълнителната гледка беше и предоставена от Врайс. Както винаги.
Малкият мъж може и да беше загубил краката си, но беше безкрайно надарен със сръчни ръце. „А кой знае това по-добре от мен?“ - помисли си със самодоволна усмивка. Не представляваше ни най-малко усилие за Врайс да сложи тайна видеокамера в нишата на една стена, докато минаваше с моторизираната си инвалидна количка.
С леко почукване по командния панел, Болеро накара монитора да и покаже друга гледка - тази зад Врайс, защото и на количката му имаше скрита видеокамера. Дори от тази гледна точка можеше да се види, че Врайс беше в средата на първокласно кръчмарско сбиване.
Което означаваше, че Джонър и останалите вече бяха започнали да раздухват огъня, което на свой ред даваше на Кал възможността, от която се нуждаеше. Болеро преплете тънките си тъмни пръсти и силно изпъна ръцете си с дланите навън, което накара кокалче-тата и да изпукат шумно.
Майка и беше казвала, че така ще получи големи, грозни кокалчета. Освен това твърдеше, че Болеро никога няма да е щастлива, скитайки се по космическите пътища на товарните кораби.
Мама не разбираше много-много, нали?
Болеро беше излетяла за първи път, когато беше на осемнадесет и оттогава не беше спряла да скитосва с кораби-превозвачи. Но в деня, в който тръгна с Рипли, беше спряла просто да влачи товари и се беше натъкнала на нещо друго.
Нещо по-голямо, по-важно. Нещо, с което човек можеше да се занимава цял живот и никога да не съжалява.
Натисна едно копче на таблото пред нея и включи общия канал на кораба.
- Хей, момчета и момичета - каза, - време е да се махаме от това укрепление. Има ли нещо, за което трябва да знам, преди да включа двигателите?
- Болеро - каза дълбок, образован глас, - много добре знаеш, че освен теб само аз съм на борда, и въпреки това настояваш да ми викаш „момчета и момичета“.
- Харесва ми да го казвам - призна си тя. -Двигателите...?
- Нетърпеливи да усетят сбруята - увери я той.
- Благодаря ти, Рама - кимна тя.
С все още отворен общ канал, Болеро включи оригиналните Локмарт Спешъл двигатели на кораба, които се размъркаха като двойка големи, доволни котенца.
- Работят ли - попита Рама.
- Като току-що произведени - отвърна тя.
После спря общия канал и отвори нов, към Византия. Видеоекранът трепна за миг, после оживя - показвайки червендалест, полуолисял мъж на средна възраст с добре изразена двойна брадичка.
Казваше се Коркоран. Беше главният трафик-офицер на станция Византия, пост с немалка важност за превозвачите, които трябваше да се занимават с него.
Болеро беше си намирала извинения да говори с Коркоран откак Бети беше пристигнала вчера. Не и отне много време да го превърне в своя кучка. И все пак, той беше от редкия вид мъже, които не пасваха съвсем на това описание.
- Знаеш ли - каза тя, - трябва да спрем да се срещаме така.