Тук положението не беше толкова сериозно, колкото в спалнята на Джош, но Кейти усети огромното покачване на температурата зад тях. Джош продължаваше да кашля и да стене, мъчейки се да я следва плътно, но тя не се отказваше. Спусна се към Кристен, разтърси я и с другата си ръка я измъкна от леглото.
Огънят бумтеше толкова силно, че Кейти не чуваше дори собствения си глас. Наполовина влачейки, наполовина носейки децата, тя се върна в коридора и видя оранжевото сияние, едва различимо насред пушека, на мястото, където беше изходът от коридора. Стената пълзеше заедно с огъня, пламъците от тавана се спускаха към тях. Кейти нямаше време да мисли, а само да реагира. Обърна се и избута децата обратно в коридора към голямата спалня, където пушекът не беше толкова гъст.
Втурна се в стаята и запали лампата. Още работеше. Леглото на Алекс беше до едната стена, а до другата имаше скрин с чекмеджета. Точно пред себе си тя видя люлеещ се стол и прозорци, за щастие още незасегнати от пожара. Кейти затръшна вратата зад гърбовете им.
Разкъсвана от спазматична кашлица, тя политна напред, помъкнала Джош и Кристен. И двамата стенеха между пристъпите на дрезгава кашлица. Кейти опита да се освободи, за да отвори прозореца на спалнята, но децата се вкопчиха в нея.
— Трябва да отворя прозореца! — провикна се тя и опита да се освободи от детските ръчички. — Това е единственият ни изход!
Те бяха изпаднали в паника и не я разбраха, но Кейти нямаше време да обяснява. Като обезумяла издърпа старомодното резе и се помъчи да вдигне нагоре тежкия прозорец. Той не помръдна. Кейти го разгледа по-внимателно и си даде сметка, че дървенията е залепнала от боята вероятно още преди години. Не знаеше какво да прави, но щом зърна двете деца, вперили ужасени погледи в нея, главата й се проясни. Огледа се трескаво и грабна люлеещия се стол.
Беше тежък, но успя някак да го вдигне над рамото си и с всичка сила го запокити към прозореца. Той се напука, обаче не се счупи. Тя опита отново, хлипайки от последния прилив на адреналин и страх, и този път люлеещият се стол полетя навън и се строполи върху навеса долу. Кейти трябваше да действа бързо — хукна към леглото и раздра завивката. Уви с нея Джош и Кристен и ги забута към прозореца.
Под нея нещо гръмко се разцепи, част от стената избухна в пламъци, които облизаха тавана. Кейти се извърна паникьосана и забеляза портрета на стената. Впери поглед в него, но вече си знаеше, че е на съпругата на Алекс, чий друг можеше да бъде. Примигна и си каза, че е някаква илюзия, разкривен образ заради пушека и страха й. Неволно пристъпи към зловещо познатото лице, когато чу боботенето горе и покривът започна да поддава.
Завъртя се рязко и се притисна към прозореца, обгърнала децата с ръце и молейки се юрганът да ги предпази от острите парчета стъкло. Сякаш цяла вечност висяха във въздуха, а Кейти се изви, докато падаха, така че децата да се приземят върху нея. Тупна, стенейки, върху навеса. Не беше много високо, може би метър и половина, обаче ударът я остави без дъх, преди болката да връхлети на вълни.
Джош и Кристен хълцаха от страх, стенеха и кашляха. Но бяха живи. Кейти примигна, мъчейки се да не припадне, напълно сигурна, че си е счупила гръбнака. Но не беше — раздвижи единия си крак, после и другия. Тръсна глава, за да проясни погледа си. Джош и Кристен се боричкаха върху нея, мъчеха се да се измъкнат от завивката. Над нея огнените езици изскочиха от счупения прозорец на спалнята. Пламъците вече бяха навсякъде, цялата къща гореше, и Кейти прекрасно съзнаваше, че не съберат ли сили да помръднат, им остават броени секунди живот.
Докато се прибираше от къщата на Джойс, Алекс забеляза, че небето оранжевее точно над черната линия от короните на дърветата в покрайнините. Не му беше направило впечатление, когато влизаха в града и обикаляха улиците към дома на Джойс. Сега обаче свъси вежди, когато се обърна натам. Инстинктът му подсказваше опасност и той се позачуди само секунда, преди да натисне газта до дупка.
Джош и Кристен вече бяха седнали, когато Кейти се претърколи. Земята беше на около три метра от навеса, но трябваше да рискува. Нямаха време. Джош продължаваше да хлипа, но не се възпротиви, когато тя набързо им обясни какво предстои да направят. Стисна ръчичките му и се постара гласът й да звучи овладяно:
— Ще те спусна колкото мога по-ниско, но след това ще трябва да скочиш.