Ударът на Кевин за малко да пукне черепа му и той все още беше в безсъзнание. Светлината на утрото озаряваше тесните правоъгълни прозорци в чакалнята. Дойде новата смяна лекари и медицински сестри и залата започна да се пълни с хора: дете с треска, мъж със затруднено дишане. Бременна жена и нейният изпаднал в паника съпруг нахлуха през летящата врата. Всеки път, когато чуеше гласа на някой лекар, Кейти вдигаше поглед с надеждата да й позволят да види Алекс.
Лицето и ръцете й бяха осеяни със синини, коляното й беше подуто почти два пъти над нормалния си размер, но след задължителните рентгенови снимки и прегледи дежурният лекар просто й каза да наложи синините с лед и й предписа тиленол за болката. Същият лекар лекуваше и Алекс, но не можеше да й каже кога ще се събуди той, понеже скенерът не показал нищо категорично.
— Травмите по главата може да бъдат много сериозни — каза й той. — Надявам се да знаем повече след няколко часа.
Тя не можеше да мисли, не можеше да се храни, не можеше да спи, не можеше да престане да се тревожи. Джойс отведе децата от болницата и Кейти се надяваше да не сънуват кошмари. Или поне кошмарите им да не продължат вечно. Надяваше се Алекс да се възстанови напълно. Молеше се Богу за това.
Боеше се да затвори очи, понеже направеше ли го, пред погледа й се явяваше Кевин. Виждаше кървавите петна по лицето и ризата му, обезумелите му очи. Бог знае как бе успял да я издири, беше я намерил. Беше пристигнал в Саутпорт, за да я отведе със себе си или да я убие, и почти бе успял. За една нощ беше унищожил крехката илюзорна сигурност, която бе успяла да си изгради след пристигането си в града.
Ужасяващите видения, свързани с него не секваха, въртяха се безкрайно в най-различни варианти, понякога напълно променени. На моменти тя се виждаше как кърви и умира на верандата, вперила поглед в мъжа, когото ненавиждаше. Когато това се случи, Кейти инстинктивно опипа корема си, търсейки несъществуващи рани, но после се озова отново в болницата — седеше и чакаше на флуоресцентната светлина.
Притесняваше се за Кристен и за Джош. Скоро щяха да дойдат — Джойс щеше да ги доведе да видят баща си. Кейти се питаше дали ще я намразят заради всичко случило се и опасението извика горещи сълзи в очите й. Закри лицето си с ръце и й се прииска да се зарови толкова надълбоко, че никой никога да не я открие. За да не може и Кевин никога да я открие, помисли си тя, но после си спомни, че той бе издъхнал пред очите й на верандата. Думите „той е мъртъв“ отекнаха като мантра, от която не можеше да се отърси.
— Кейти?
Вдигна поглед и видя лекаря, който лекуваше Алекс.
— Вече мога да ви заведа. Той дойде в съзнание преди десетина минути. Още е в интензивното, така че не можете да останете дълго, но Алекс иска да ви види.
— Добре ли е?
— Доколкото е възможно в момента. Ударът е бил сериозен.
Накуцвайки, тя последва лекаря, който я поведе към стаята на Алекс. Пое си дълбоко дъх и се поизправи, преди да влезе, напомняйки се, че не бива да плаче.
Интензивното отделение беше пълно с апарати и с премигващи светлини. Алекс лежеше с превързана глава на легло в ъгъла. Обърна се към нея с полуотворени очи. Един монитор отстрани постоянно пиукаше. Тя приближи до леглото му и се пресегна да го хване за ръката.
— Как са децата? — прошепна той. Изрече думите бавно. Мъчително.
— Добре са. Джойс ги взе при себе си у дома.
По устните му пробяга немощна, едва забележима усмивка.
— А ти?
— Добре съм — кимна тя.
— Обичам те — каза Алекс.
Кейти едва се сдържа да не се разплаче.
— И аз те обичам, Алекс.
Клепачите му се отпуснаха и погледът му започна да блуждае.
— Какво се случи?
Тя му разказа накратко събитията от последните дванайсет часа, но някъде по средата очите му се затвориха. Когато се събуди отново, беше забравил какво му е разказала, затова Кейти повтори, като се стараеше да звучи спокойно и делово.
Джойс доведе Джош и Кристен и макар обикновено в интензивното да не пускаха деца, лекарят им позволи да постоят при баща си няколко минути. Кристен му беше нарисувала мъж в болнично легло с изписано с пастели пожелание да оздравява по-бързо, а Джош му донесе списание за риболов.
С напредването на деня съзнанието на Алекс се проясни. Вече не се унасяше и макар да имаше адско главоболие, паметта му повече или по-малко се възвърна. Гласът му зазвуча по-силно, а когато съобщи на сестрата, че е гладен, Кейти се усмихна облекчено, най-сетне напълно сигурна, че той ще се оправи.