Изписаха Алекс на следващия ден, а шерифът ги посети в дома на Джойс, за да вземе официално показанията им. Съобщи им, че алкохолното съдържание в кръвта на Кевин било толкова високо, че на практика се е натровил. В съчетание със загубата на кръв, която беше претърпял, било същинско чудо, че изобщо е бил в съзнание и с що-годе ясна мисъл. Кейти не каза нищо, но си помисли, че тези хора не познаваха Кевин и не можеха да разберат демоните, които го движеха.
След като шерифът си тръгна, тя излезе навън и застана на слънце, мъчейки се да подреди чувствата си. Беше разказала на шерифа за събитията от изминалата нощ, но не му бе казала всичко. Не беше казала всичко и на Алекс — как би могла, след като самата тя едва проумяваше? Не им каза, че след смъртта на Кевин, когато тя се втурна към Алекс, всъщност бе плакала и за двамата. Струваше й се невероятно, че дори докато преживяваше ужаса от тези последни часове с Кевин, тя си спомняше и редките им щастливи мигове заедно — как се бяха смели на свои си шеги или как блажено се бяха излежавали заедно на дивана.
Не знаеше как да примири тези противоречиви чувства от миналото си с ужаса, който току-що бе преживяла. Имаше обаче и още нещо, което й бе непонятно: беше останала в къщата на Джойс, понеже се страхуваше да се прибере в своята.
По-късно същия ден Алекс и Кейти стояха на паркинга, загледани към овъглените останки на магазина. Тук-там се виждаха познати предмети: диванът, полуизгорял и килнат на една страна в развалините; лавица, на която преди имаше стоки, обгорялата до черно вана.
Неколцина пожарникари ровеха из развалините. Алекс ги помоли да потърсят сейфа, който държеше в дрешника си. Беше свалил превръзката и Кейти виждаше обръснатото място, където го бяха шили — синкавочерно и подуто.
— Съжалявам за всичко — изломоти тя смутено.
— Вината не е твоя — поклати глава Алекс. — Не си го направила ти.
— Но Кевин дойде заради мен…
— Знам — отговори той и после се смълча. — Кристен и Джош ми разказаха, че си им помогнала да излязат от къщата. Джош каза, че след като си притиснала Кевин, си им извикала да бягат. Твърди, че си опитала да отвлечеш вниманието му от тях. Исках само да ти благодаря.
Кейти затвори очи.
— Не трябва да ми благодариш за това. Ако им се беше случило нещо, не знам как щях да продължа да живея.
Алекс кимна, но без да я поглежда. Кейти подритна малка купчинка пепел, довяна на паркинга.
— Какво ще правиш с магазина?
— Сигурно ще го построя наново.
— А къде ще живееш?
— Още не знам. Може да поостанем у Джойс, но ще се опитам да намеря някое тихо местенце с хубава гледка. Не мога да работя, така че поне да се възползвам от свободното време.
Коремът я стегна.
— Дори не мога да си представя какво изпитваш в момента.
— Като вцепенен съм. Мъчно ми е за децата. Шокиран съм.
— И ядосан?
— Не, не съм ядосан.
— Но ти изгуби всичко.
— Не всичко — отвърна той, — не и най-важните неща. Децата ми са добре. Ти си добре. Това е най-важното. А това тук — посочи той — са просто вещи. Повечето от тях не са незаменими. Просто е нужно време.
Алекс замълча, присви очи и се вгледа към нещо насред развалините.
— Почакай един момент.
Тръгна към купчина овъглени останки и извади една въдица, заседнала между почернелите греди. Беше мръсна, но иначе изглеждаше съвсем здрава. Алекс се усмихна за пръв път, откакто бяха пристигнали.
— Джош много ще й се зарадва. Така ми се иска да намеря и някоя кукла на Кристен.
Кейти скръсти ръце пред корема си и усети как очите й се пълнят със сълзи.
— Ще й купя нова.
— Не е нужно да го правиш. Имам застраховка.
— Но аз го искам. Това изобщо нямаше да случи, ако не бях аз.
Той я погледна.
— Знаех в какво се замесвам, когато за пръв път те поканих на среща.
— Едва ли си очаквал това.
— Не — призна той, — това точно — не. Но всичко ще се нареди.
— Как можеш да го кажеш?
— Защото е вярно. Ние оцеляхме и само това има значение.
Пресегна се към ръката й и Кейти усети как пръстите му се преплитат с нейните.
— Досега нямах възможност да ти кажа колко съжалявам.