— Ти пък защо съжаляваш?
— За загубата ти.
Кейти знаеше, че той говори за Кевин, и не беше сигурна как да отговори. Алекс явно разбираше, че тя едновременно е мразела и е обичала съпруга си.
— Никога не съм желала смъртта му — поде тя. — Исках само да ме остави на мира.
— Знам.
Тя се извърна колебливо към него.
— Ние ще се оправим ли? Имам предвид след всичко това.
— Предполагам, че зависи от теб.
— От мен ли?
— Моите чувства не са се променили. Все още те обичам, но ти трябва да прецениш дали твоите не са се променили.
— Не са.
— В такъв случай ще намерим начин да се справим с всичко заедно, тъй като съм сигурен, че искам да прекарам остатъка от живота си с теб.
Преди тя да успее да реагира, един от пожарникарите ги повика и те се обърнаха към него. Той се мъчеше да изрови нещо, после се изправи и в ръцете си държеше малък сейф.
— Как мислиш, повреден ли е? — попита Кейти.
— Не би трябвало — отговори Алекс. — Огнеупорен е. Затова го купих.
— Какво има вътре?
— Предимно лични документи, но ще ми трябват. Няколко диска със снимки и негативи. Неща, които ми се иска да съхраня.
— Радвам се, че го намериха.
— Аз също — призна Алекс и замълча. — Защото тук има нещо и за теб.
42
След като остави Алекс у Джойс, Кейти най-сетне подкара обратно към вкъщи. Не й се прибираше, но съзнаваше, че не може да отлага неизбежното до безкрай. Макар да не възнамеряваше да остава в онази къща, все пак трябваше да си вземе някои неща.
От чакъла се надигна прах и тя заподскача по дупките, преди най-сетне да спре. Остана да седи в джипа — одраскан и вдлъбнат на десетки места, но с все още изряден двигател — и се загледа към вратата, припомняйки си как кръвта на Кевин изтече на верандата и как той издъхна, забол очи в лицето й.
Не искаше да вижда кървавите петна. Страхуваше се да отвори вратата и да чуе как Кристен и Джош плачат истерично, вкопчили се в баща си. Не беше готова да преживее отново всичко.
Вместо това тръгна към къщата на Джо. Държеше в ръка писмото, което Алекс й беше дал. Когато го попита защо й е писал, той поклати глава:
— Не е от мен — отвърна, а когато тя впери объркан поглед в него, поясни: — Като го прочетеш, ще разбереш.
Докато наближаваше къщата на Джо, Кейти усети как се съживява един спомен. Нещо, което се бе случило в нощта на пожара. Нещо, което беше видяла, но не знаеше как да осмисли. И точно когато реши, че съзнанието й улавя спомена, той се изплъзна. Забави крачка, а когато съвсем наближи къщата на Джо, лицето й се навъси озадачено.
По прозорците имаше паяжини, капакът на единия прозорец беше паднал на земята и лежеше натрошен в тревата. Парапетът на верандата беше счупен и Кейти забеляза, че между дъските са избуяли бурени. Погледът й обходи всичко, но тя не проумяваше сцената пред себе си: ръждясала брава, наполовина провиснала от вратата, мръсотия по прозорците, като че не са чистени с години.
Нямаше пердета…
Нямаше изтривалка…
Нямаше вятърни камбанки…
Тя се поколеба, мъчейки се да проумее какво вижда.
Почувства се странно и някак безтегловна, сякаш се събуждаше от сън. Колкото повече приближаваше, толкова повече къщата сякаш се разпадаше пред нея.
Примигна и забеляза, че вратата е закована с дъска по средата, която я придържа към паянтовата рамка.
Примигна и видя, че част от стената горе в ъгъла е изгнила и там зее назъбена дупка.
Примигна за трети път и установи, че долната половина на прозореца е напукана и счупена, а по верандата има парчета стъкло.
Кейти не се сдържа и се качи на верандата. Приведе се и надникна през прозорците в тъмното бунгало.
Мръсотия и прах, изпочупени мебели, купчини отпадъци. Никъде не беше боядисано, никъде не беше почистено. Рязко отстъпи назад към верандата и едва не падна от счупеното стъпало. Не. Не беше възможно, просто не беше. Какво се беше случило с Джо? Ами с дребните подобрения, които беше направила в къщата? Кейти я беше видяла да окачва вятърните камбанки. Джо й беше гостувала в нейната къща и се беше оплаквала, че трябва да боядисва и да чисти. Бяха пили кафе, бяха ходили и на бар. Сервитьорката ги беше видяла. Кейти поръча вино и за двете…
Но чашата на Джо остана недокосната, сега си спомни…