— Е, заявявам го официално — завиждам ти. Сигурно в магазина не са останали много подобни дрехи.
Внезапно Кейти се смути:
— Съжалявам, но доста се повъртях там.
— Е, браво на теб, намерила си истински съкровища.
Кейти кимна към къщата.
— Как върви? Започна ли да боядисваш?
— Още не.
— Много си заета в работата ли?
Джо направи физиономия:
— Истината е, че след като си разопаковах нещата и почистих цялата къща, просто останах без сили. Добре че си ми приятелка, понеже така мога да идвам в твоята къща, където е хубаво и весело.
— Добре дошла си по всяко време.
— Благодаря, много си мила. Обаче злият господин Бенсън ще достави кутии с боя утре. Което обяснява и посещението ми тук. Ужасявам се от мисълта да прекарам целия уикенд, намацана с боя.
— Не е толкова лошо. Бързо се отмива.
— Виждаш ли тези ръце? — вдигна ръцете си Джо. — Създадени са да галят красиви мъже и да бъдат разкрасявани с маникюр и с диамантени пръстени. Не са предназначени за валяци, пръскачки за боя и друга ръчна работа.
Кейти се изкиска.
— Искаш ли да дойда да ти помогна?
— Категорично не. Майсторка съм на протакането, но не ми се ще да ме помислиш и за неспособна. Понеже всъщност доста ме бива в онова, което върша.
От дърветата излетя ято скорци и се понесе в почти музикален ритъм. Верандата леко проскърцваше под люлеещите се столове.
— А какво вършиш? — попита Кейти.
— Ами аз съм нещо като психолог консултант.
— В гимназията ли?
— Не — поклати глава Джо, — работя с опечалени.
— О! — възкликна Кейти и замълча. — Не съм сигурна, че разбирам какво е това.
Джо сви рамене:
— Посещавам хората и се опитвам да им помагам. Обикновено срещат трудности след смъртта на свой близък.
Замълча и когато продължи, гласът й звучеше по-тихо:
— Хората реагират по различен начин, а аз се опитвам да им помогна да приемат случилото се — мразя този израз, между другото, понеже не съм срещнала човек, който да приема смъртта, но горе-долу точно това ми е работата. Понеже колкото и тежка да е загубата, ако я приемат, хората ще могат да продължат живота си. Понякога обаче…
Джо замлъкна. В последвалото мълчание тя изтърка люспичка боя от люлеещия се стол.
— Понякога, докато разговарям с някого, изникват и други проблеми. Напоследък се занимавам точно с това. На моменти хората се нуждаят и от друг вид помощ.
— Звучи като работа, която носи удовлетворение.
— Така е, нищо че е трудна.
Джо се обърна към Кейти:
— Ами ти?
— Знаеш, че работя в ресторанта на Айвън.
— Обаче не си ми разказала нищо друго за себе си.
— Няма много за разказване — възрази Кейти с надеждата да отклони въпросите.
— Разбира се, че има. Всеки човек си има история.
Джо замълча.
— Например какво всъщност те доведе в Саутпорт?
— Вече ти казах — отвърна Кейти. — Исках да започна начисто.
Джо сякаш надничаше право в душата й, докато обмисляше нейния отговор.
— Добре — каза тя най-накрая нехайно, — права си. Не е моя работа.
— Не казах това…
— Напротив. Точно това каза, но вежливо. Уважавам отговора ти, понеже имаш право — не е моя работа. Да знаеш обаче, че когато заяви желанието си да започнеш начисто, консултантът в мен се запита на какво се дължи нуждата да започнеш начисто. И което е по-важно — какво си оставила зад гърба си.
Кейти усети как раменете й се стягат. Джо усети напрежението й и продължи:
— Хайде да ти предложа нещо? — внимателно поде тя. — Забрави, че съм те попитала. Просто помни, че ако ти се прииска да поговориш с някого, аз съм насреща. Умея да изслушвам. Особено приятели. И ако искаш вярвай, но говоренето понякога помага.
— Ами ако не мога да говоря за това? — неволно прошепна Кейти.
— Тогава предлагам да забравиш, че съм консултант. Ние сме просто приятелки, а приятелките могат да си споделят всичко, нали? Например къде си родена или какво си обичала да правиш като малка…
— Какво значение има?
— Няма, и точно там е работата. Не е нужно да казваш нищо, което не искаш да казваш.
Кейти размисли над думите й и я погледна с присвити очи:
— Много си добра в работата си, нали?