— А каква е неговата история, между другото? Доколкото разбирам, е разведен.
— Попитай него.
— Аз ли? Но защо ще го питам?
— Защото попита мен — изви вежда Джо. — Което, естествено, означава, че проявяваш интерес.
— Не проявявам интерес.
— Тогава защо разпитваш за него?
Кейти се намръщи и отсече:
— Доста си манипулативна, а уж си приятелка.
— Просто казвам на хората онова, което те вече знаят — сви рамене Джо, — но се боят да си го признаят.
Кейт се замисли над думите й.
— Да сме наясно, официално оттеглям предложението си да ти помогна да боядисаш къщата.
— Вече обеща, че ще ми помогнеш.
— Знам, обаче си вземам думите назад.
Джо се засмя:
— Добре, добре. Ей, какво ще правиш довечера?
— След малко отивам на работа. Всъщност май е време да се приготвям.
— Ами утре вечер? На работа ли си?
— Не, ще почивам през уикенда.
— Тогава какво ще кажеш да взема бутилка вино? Сигурна съм, че ще имам нужда, а и наистина не ми се ще да вдишвам изпаренията от боята по-дълго от необходимото. Нещо против?
— Звучи забавно.
— Добре.
Джо пусна краката си на пода и се изправи.
— Уговорихме се.
5
Съботата осъмна със синьо небе, но после започнаха да се скупчват облаци. Сиви и плътни, те се извиваха и въртяха на засилващия се вятър. Температурата започна да пада и се наложи Кейти да си облече горнище на анцуг на излизане. Магазинът беше на около три километра от къщата й, може би половин час ходене със стегната крачка, и тя си даде сметка, че трябва да побърза, ако не иска да я хване бурята.
Тъкмо стигна на главния път, когато изтрещя първата гръмотевица. Кейти ускори ход, усетила как въздухът се сгъстява. Край нея профуча пикап, който остави прашна диря, и тя мина на разделителната пясъчна ивица. Във въздуха миришеше на океанска сол. Над главата й червеноопашат ястреб се рееше на пориви във въздуха, изпитвайки силата на вятъра.
Равномерният ритъм на стъпките й я разсея и мислите й се насочиха към разговора й с Джо. Не към историите, които тя самата беше разказала, а към това, което научи от Джо за Алекс. Съседката й явно не разбираше за какво става дума. В опита си да поведе разговор с нея, бе изопачила думите на Кейти и беше видяла в тях нещо, което не е съвсем вярно. Да, Алекс несъмнено изглеждаше свестен тип и както бе изтъкнала Джо, Кристен беше сладко дете, но Кейти не проявяваше интерес към него. Та тя почти не го познаваше. След падането на Джош в реката двамата си бяха разменили едва няколко думи, пък и Кейти изобщо не искаше да започва връзка.
Защо тогава имаше усещането, че Джо се опитва да я събере с Алекс?
Не беше сигурна, но честно казано, нямаше и значение. Радваше се, че вечерта Джо ще й гостува. Просто две приятелки на чаша вино… нищо особено. Другите хора, другите жени, непрекъснато го правеха. Кейти сбърчи чело. Добре де, може би не непрекъснато, но повечето хора вероятно го правеха, ако им се приискаше, а тя подозираше, че се различава от тях. Откога не беше правила нищо нормално?
От дете, призна си. От времето, когато слагаше монети върху релсите. Все пак не беше напълно искрена пред Джо. Не й каза, че често е ходела при релсите, за да не слуша как се карат родителите й, да не чува как вбесено си крещят един на друг. Не разказа на Джо как неведнъж се е оказвала насред словесната престрелка, а когато бе на дванайсет, я улучи стъкленото преспапие, с което баща й замери майка й. На главата й зейна рана, която кървя с часове, но нито баща й, нито майка й се сетиха да я заведат в болницата. Не сподели с Джо колко се озлобяваше баща й, когато се напиеше, не й каза, че никога не си е канила гости у дома, дори и Емили, нито че не е учила в колеж, понеже родителите й го смятаха за загуба на време и на пари. Не й каза, че я изритаха от вкъщи в деня, в който завърши гимназия.
Може би щеше да разкаже на Джо за тези неща, а може би нямаше да го стори. Не беше толкова важно. Какво ако не е имала идеалното детство? Да, родителите й бяха алкохолици и често оставаха без работа, но освен инцидента с преспапието никога не й бяха посягали. Е, не й купиха кола, не организираха празненства за рождения й ден, но никога не беше гладувала, а всяка есен, в колкото и затруднено положение да се намираха, винаги й купуваха нови дрехи за училище. Баща й не беше най-страхотният човек на света, но не се промъкваше нощем в стаята й, за да върши ужасни неща, каквито тя знаеше, че се случват с някои нейни приятелки. Когато навърши осемнайсет, Кейти не смяташе, че родителите й са й нанесли неизлечими рани. Беше малко разочарована, че няма да учи в колеж, и се тревожеше как ще се оправя сама в живота, но не бе непоправимо увредена. И успя. В Атлантик Сити не беше никак зле. Запозна се с неколцина свестни младежи и помнеше много вечери, през които се смееше и разговаряше с приятели от работата до малките часове.