Напомни си, че детството й не я е формирало като личност и че то няма нищо общо с истинската причина да дойде в Саутпорт. Макар че беше най-близкият й човек тук, почти приятелка, Джо не знаеше нищо за нея. Никой не знаеше.
— Здравей, госпожице Кейти — обади се Кристен от масичката си. Днес не играеше с кукли. Беше се привела над книжка за оцветяване, стискаше пастелите и багреше няколко еднорога и дъги.
— Здравей, Кристен. Как си?
— Добре — вдигна момиченцето поглед от книжката си. — Защо винаги идваш пеша?
Кейти се спря, после заобиколи касата и приклекна до Кристен.
— Защото нямам кола.
— Защо нямаш?
Понеже нямам шофьорска книжка, помисли си Кейти. Но дори да имах, не мога да си позволя да карам кола.
— Да ти призная, смятам да си купя кола.
— Ясно.
Кристен вдигна книжката с картинки за оцветяване.
— Какво мислиш за рисунката ми?
— Хубава е. Справила си се прекрасно.
— Благодаря. Ще ти я подаря, когато я завърша.
— Не е нужно да го правиш.
— Знам — отговори Кристен с очарователна самоувереност. — Но искам да го направя. Можеш да си я сложиш на хладилника.
Кейти се усмихна и се изправи.
— Така и смятах.
— Да ти помогна ли да напазаруваш?
— Не, днес ще се справя сама. А ти ще можеш да довършиш рисунката.
— Добре — съгласи се Кристен.
Докато си вземаше кошница, Кейти забеляза Алекс да се приближава. Махна й с ръка и й се стори, че го вижда за пръв път, макар да съзнаваше липсата на всякаква логика в това. Косата му беше силно прошарена и в ъгълчетата на очите му имаше само няколко бръчици, но те по-скоро подсилваха, отколкото намаляваха жизнеността, която излъчваше. Имаше широки рамене и тънка талия и създаваше у нея впечатлението, че не прекалява нито с храната, нито с пиенето.
— Здравей, Кейти. Как си?
— Добре, а ти?
— Не се оплаквам — усмихна се широко той. — Радвам се, че се отби. Искам да ти покажа нещо — посочи към монитора и Кейти видя Джош, седнал на пристана с въдица в ръка.
— Пуснал си го там? — учуди се тя.
— Виждаш ли му жилетката?
Кейти се приведе към монитора и присви очи:
— Спасителна жилетка?
— Отне ми известно време да намеря по-тъничка, за да не запарва. Но тази е идеална. Пък и нямах избор. Не мога да ти опиша колко беше нещастен, че не го пускам да лови риба. Толкова пъти ме умолява да променя решението си. Вече не издържах и прецених, че това е добро решение.
— И той няма нищо против да я носи?
— Ново правило — или я носи, или не лови риба. Според мен обаче няма нищо против.
— Хваща ли изобщо нещо?
— Не колкото му се иска, но хваща.
— А ядете ли я?
— Понякога — кимна Алекс. — Обикновено Джош хвърля рибата обратно във водата. Няма нищо против да хваща една и съща отново и отново.
— Радвам се, че си намерил изход.
— Ако бях по-добър баща, сигурно щях да се сетя предварително.
Кейти за пръв път вдигна очи към него.
— Имам усещането, че си много добър баща.
Очите им се срещнаха за миг, преди тя да отмести поглед. Алекс долови смущението й и започна да рови някъде зад касата.
— Имам нещо за теб — каза той, извади торба и я постави върху плота. — Работя с едно малко стопанство, където имат парник и отглеждат неща, които други производители не могат. Вчера ми доставиха пресни зеленчуци. Домати, краставици, малко тиква. Защо не ги опиташ? Жена ми твърдеше, че не е опитвала по-вкусни зеленчуци.
— Жена ти ли?
Той поклати глава:
— Извинявай, още го правя понякога. Имам предвид покойната си съпруга. Тя почина преди няколко години.
— Съжалявам — промърмори Кейти и мислите й се върнаха към разговора й с Джо.
А каква е неговата история?