Тъкмо се облече и джипът на Алекс се зададе по чакълестия път. Кейти си пое дълбоко дъх, когато той спря пред къщата. Сега или никога, каза си тя и излезе на верандата.
— Трябва да си сложиш колана, госпожице Кейти — обади се Кристен зад нея. — Татко няма да потегли, ако си без колан.
Алекс я погледна така, сякаш питаше: готова ли си за това? Тя отвърна с най-смелата си усмивка.
— Добре, да тръгваме — каза той.
Пристигнаха в крайбрежния град Лонг Бийч, с типичните къщи — двуетажни отпред, едноетажни отзад — и със скъпите гледки към морето, за по-малко от час. Алекс спря на малък паркинг, сгушен между дюните. Недалеч талази от режещ кладиум се полюшваха на морския бриз. Кейти излезе от колата, вгледа се в океана и вдиша дълбоко.
Децата изскочиха от джипа и тутакси се втурнаха по пътеката между дюните.
— Ще видя как е водата, татко! — провикна се Джош, понесъл маската и шнорхела си.
— И аз! — пригласяше му Кристен, следвайки го по петите.
Алекс разтоварваше багажника на джипа.
— Чакайте малко! Просто почакайте, става ли!
Джош въздъхна и с видимо нетърпение запристъпва от крак на крак. Алекс посегна да извади хладилната чанта.
— Да ти помогна ли? — попита Кейти.
— Ще се справя — поклати глава той. — Но те моля да намажеш децата със слънцезащитен крем и да ги наглеждаш за няколко минути. Ужасно са въодушевени, че сме тук.
— Разбира се — обърна се Кейти към Кристен и Джош. — Готови ли сте?
През следващите няколко минути Алекс пренасяше разни работи от колата, устройваше бивак край масата до най-близката дюна, докъдето приливът нямаше да стигне. Имаше и други семейства, но този участък от плажа беше почти само на тяхно разположение. Кейти свали сандалите си и застана досами водата, докато децата се плискаха на плиткото. Беше скръстила ръце на гърдите и дори отдалеч Алекс забеляза необичайно за нея изражение на задоволство.
Той метна две кърпи през рамо и се доближи до нея.
— Да не повярваш, че вчера вилнееше буря, нали?
Тя се извърна, когато чу гласа му.
— Забравила бях колко ми липсва океанът.
— Отдавна ли не си идвала?
— Твърде отдавна — отговори тя, заслушана в монотонния ритъм на вълните, които плавно се носеха към брега.
Джош се втурваше да ги посрещне и после бягаше от тях, а Кристен беше коленичила отстрани и търсеше мидички.
— Сигурно не е лесно да ги отглеждаш сам — отбеляза Кейти.
Алекс се поколеба, размишлявайки над думите й.
— В повечето случаи не е чак толкова трудно — отвърна той тихо. — Установили сме си някакъв ежедневен ритъм. Затруднявам се само когато правим ето такива неща — извън обичайното.
Той се заигра с пясъка с крак и очерта малка бразда в краката им.
— Когато със съпругата ми обсъждахме дали да имаме трето дете, тя се помъчи да ме предупреди, че това ще означава промяна от „индивидуална“ към „зонова“ отбрана. Шегуваше се, че не е сигурна дали съм готов за това. Но ето че сега всеки ден съм в зонова отбрана… — Замълча и поклати глава. — Извинявай, не биваше да го казвам.
— Кое?
— Май всеки път, когато разговарям с теб, споменавам жена си.
Кейти за пръв път се извърна към него.
— А защо да не говориш за жена си?
Алекс побутна една купчинка пясък напред-назад и запълни браздата, която беше изровил.
— Защото не искам да си помислиш, че не съм способен да говоря за нищо друго. Че живея в миналото.
— Много си я обичал, нали?
— Да — отвърна той.
— Била е съществена част от живота ти и майка на децата ти, нали?
— Да.
— Значи е съвсем в реда на нещата да говориш за нея — увери го Кейти. — Тя е част от теб.
Алекс я удостои с признателна усмивка, но не знаеше какво да каже. Кейти явно прочете мислите му и попита благо:
— Как се запознахте?
— В бар, представяш ли си! Тя беше там с приятелки, празнуваха някакъв рожден ден. Беше горещо и претъпкано, осветлението бе приглушено, музиката гърмеше, а тя… просто се открояваше. Всичките й приятелки се държаха малко необуздано и очевидно се забавляваха превъзходно, обаче тя беше невероятно сдържана.
— И красива, нали?
— Това се подразбира — отвърна той. — Така че преодолях смущението си, приближих се до нея и се постарах да използвам всяка капчица от чара си.