Приближи се до хладилната чанта, приклекна и отвори капака.
— Ти не огладня ли?
— Малко — призна тя и после си даде сметка, че не е хапвала нито залък след сиренето и виното предната вечер. В този момент и коремът й се обади и Кейти го натисна с длани. — Всъщност и аз умирам от глад.
Докато Алекс ровеше в хладилната чанта, тя забеляза очертаните мускули на ръката му.
— Смятам да приготвя хотдог за Джош, чийзбургер за Кристен, а за нас двамата с теб пържоли.
Алекс извади месото и го остави настрани, после се наведе над грила и раздуха въглените.
— Да ти помогна ли с нещо?
— Би ли сложила покривка на масата? В хладилната чанта е.
— Разбира се.
Кейти извади едната торбичка с лед от хладилната чанта и се ококори смаяна.
— Ама тук има храна за пет семейства! — възкликна тя.
— Да, заради децата имам правилото да вземам повече храна, понеже никога не се знае колко точно ще изядат. Представа нямаш колко пъти съм идвал тук и се е оказвало, че съм забравил нещо, поради което се налага да ги натоваря обратно в колата и да се върнем обратно в магазина. Днес се постарах да го избегна.
Кейти разгъна мушамената покривка за маса и по инструкция на Алекс притисна ъглите с щипки, които той се беше сетил да вземе.
— Сега какво? Да подредя ли и останалите неща на масата?
— Имаме няколко минути. Не знам за теб, обаче аз бих пийнал една бира.
— Предпочитам сода.
— Диетична кола? — попита той и отново бръкна в чантата.
— Чудесно.
Когато Алекс й подаде кутийката, ръката му докосна нейната, но Кейти не беше сигурна, че изобщо е забелязал.
— Заповядай, седни — посочи той с жест столовете.
Тя се поколеба, преди да се настани до него. Беше поставил столовете достатъчно далеч един от друг, така че надали биха се докоснали дори случайно. Алекс отвори бирата си и отпи.
— Няма нищо по-хубаво от студена бира в горещ ден на плажа.
Кейти се усмихна, леко притеснена да бъде насаме с него.
— Ще се доверя на мнението ти.
— Не обичаш ли бира?
Мислите й се върнаха обратно към баща й и празните кутийки от бира „Пабст Блу Рибън“, които обикновено се въргаляха по пода до креслото му.
— Не особено — призна Кейти.
— Само вино, така ли?
Нужно й беше малко време да си спомни, че той й бе подарил бутилка вино.
— Всъщност снощи пийнах малко. Със съседката.
— Така ли? Браво на теб.
Тя се помъчи да намери по-безопасна тема за разговор:
— Спомена, че си от Спокейн…
Алекс изпъна крака напред и ги кръстоса в глезените.
— Да, и там израснах. Живях все в същата къща чак до колежа. — Метна й кос поглед. — Вашингтонският университет, между другото. Давайте, „Хъски“!
Кейти се усмихна и попита:
— Родителите ти още ли живеят там?
— Да.
— Май не им е лесно да посещават внуците си.
— Сигурно.
Нещо в тона му привлече вниманието й:
— Сигурно ли?
— Те не са хора, които биха се отбивали да навестяват внуците си, дори да живееха по-наблизо. Виждали са децата само два пъти — веднъж при раждането на Кристен и после на погребението — поклати глава Алекс и продължи: — Да не ти обяснявам. Просто единствената проява на интерес от страна на моите родители към внуците им са картичките за рождените им дни и подаръците за Коледа. Предпочитат да пътуват или да се занимават със своите неща.
— Хм!
— Какво да правя? И с мен не са се държали много по-различно, нищо че бях единствено дете. За пръв път ме посетиха в колежа в деня на дипломирането ми и макар да плувах толкова добре, че получих пълна стипендия, те са ме гледали на състезание само два пъти. Дори да живеех срещу къщата им, надали щяха да виждат децата. Това е една от причините да остана тук. И по-добре, нали?
— А другите баба и дядо?
Алекс задраска с нокът по етикета на бирената си бутилка.
— Този случай е по-особен. Те имат още две дъщери, които се преместиха във Флорида, и след като ми продадоха магазина, старите също се преместиха там. Гостуват ни един-два пъти годишно за по няколко дни, но все още им е трудно. И не искат да отсядат в къщата, понеже им напомня за Карли. Твърде много спомени.
— С други думи, ти се справяш почти сам.