— Джош е сладък. И по-разговорлив, отколкото изглежда.
Имаше чувството, че докато Алекс наблюдава как децата му направляват хвърчилата си, очите му нищичко не пропускат.
— Значи това правиш през уикендите, след като си тръгнеш от магазина — посвещаваш времето си на децата?
— Винаги — отговори той. — Според мен е важно.
— Нищо че родителите ти явно са били на различно мнение?
Той се поколеба:
— Това би бил лесният отговор, нали? Че съм се чувствал пренебрегнат и съм си обещал да се държа различно? Звучи добре, но не съм уверен, че е напълно вярно. Истината е, че отделям време на децата си, понеже ми е приятно. Хубаво ми е да съм с тях. Харесва ми да гледам как растат и искам да съм част от този процес.
Докато слушаше отговора му, Кейти си спомни своето детство, опита и не успя да си представи, че родителите й изпитват същите чувства като Алекс.
— Защо постъпи в армията след училище?
— По онова време си мислех, че така е правилно. Бях готов за нови предизвикателства, исках да опитам нещо различно и армията ми даде повод да напусна Вашингтон. Ако не броим няколко състезания по плуване на други места, дотогава не бях напускал щата.
— А участвал ли си в… — не довърши тя въпроса.
— В истинско сражение ли? Не, не служих в такава военна част. В колежа бях майор по криминално право и служих в ДКР.
— Какво е това?
Когато й обясни, тя се обърна с лице към него.
— Нещо като полиция?
Алекс кимна.
— Бях детектив — каза той.
Кейти мълчеше. Извърна се рязко и лицето й се затвори като затръшната порта.
— Нещо нередно ли казах? — попита Алекс.
Тя поклати глава, но не отговори. Той впери поглед в нея и се зачуди какво става. Подозренията му относно миналото й тутакси изплуваха на повърхността.
— Какво има, Кейти?
— Нищо — настоя тя, но Алекс веднага усети, че не му казва истината. На друго място и по друго време щеше да продължи да разпитва, но сега престана.
— Не е нужно да говорим за това — тихо каза той. — А и вече не работя там. Повярвай ми, много по-щастлив съм като управител на универсален магазин.
Тя кимна, обаче тревогата й остана осезаема. Личеше, че Кейти се нуждае от пространство, макар той да не беше сигурен поради каква причина. Алекс посочи през рамо с палец:
— Виж, забравих да сложа още брикети в грила. Ако децата не си получат десерта, няма да видя бял ден. Веднага се връщам.
— Разбира се — отвърна Кейти престорено нехайно.
Алекс се запъти към грила, а тя въздъхна с усещането, че кой знае как й се е разминало на косъм. „Бил е полицай“, каза си и се помъчи да се убеди, че това няма значение. Въпреки това се наложи да диша дълбоко почти минута, преди донякъде да се овладее. Кристен и Джош не бяха помръднали от местата си, обаче момиченцето се беше навело да разгледа някакви други миди и бе зарязало летящото си хвърчило.
Кейти чу Алекс да се приближава зад нея.
— Видя ли, не се забавих — подметна той. — Предлагам да си тръгваме, след като хапнем десерта. Много ми се иска да останем до залез, но Джош е на училище утре.
— Нямам нищо против, тръгваме, когато решиш — увери го Кейти и скръсти ръце.
Алекс забеляза скованите й рамене и напрежението, с което изговори думите, и свъси вежди.
— Не знам какво в думите ми те смути, но те моля за извинение — каза той след малко. — Уверявам те, че съм насреща, ако ти се говори с някого.
Кейти кимна, но не каза нищо, макар Алекс да й даде малко време.
— Така ли ще бъде помежду ни? — попита той.
— Какво имаш предвид?
— Вече ми се струва, че пристъпвам по много тънък лед край теб, а не знам защо.
— Иска ми се да ти кажа, но не мога — отговори тя. Гласът й се извиси едва чуто над грохота на вълните.
— Ще ми кажеш ли поне с какво те засегнах? Или какво направих?
Тя се извърна към него.
— Не си казал и не си направил нищо нередно. В момента обаче не мога да споделя повече.
Алекс се вгледа в нея.
— Добре — отвърна той. — Стига все пак да си прекарваш приятно.
Кейти положи известно усилие, но накрая успя да се усмихне.
— Това е най-хубавият ми ден от много време насам. Всъщност е най-хубавият ми уикенд.