— Още ми се сърдиш заради колелото, нали? — попита той и присви очи с шеговито подозрение.
Кейти се засмя, въпреки че беше напрегната.
— Разбира се. Много време ще ми е нужно, за да се възстановя от тази случка — нацупи се тя престорено.
Алекс зарея поглед към хоризонта с видимо облекчение.
— Може ли да те попитам нещо? — обади се Кейти, отново сериозно. — Не ми отговаряй, ако не желаеш.
— Питай каквото поискаш.
— Какво се случи със съпругата ти? Спомена, че е получила припадък, но не ми разказа от какво е била болна.
Алекс въздъхна, сякаш от самото начало е знаел какво ще го попита тя, но все пак трябва да се овладее, за да й отговори.
— Имаше мозъчен тумор — поде той бавно. — Или по-точно, имаше три мозъчни тумора. Тогава не го знаех, но после научих, че се случва доста често. Този, който растеше бавно, беше първият. Беше колкото яйце и хирурзите успяха да го извадят почти целия. Обаче с другите два не беше толкова лесно. Бяха като крачетата на паяк и нямаше как да ги отстранят, без да премахнат и част от мозъка й. Освен това бяха и агресивни. Лекарите направиха всичко по силите си, но дори когато излязоха от операционната и ми съобщиха, че операцията е минала възможно най-добре, знаех точно какво имат предвид.
— Не мога да си представя да чуя подобно нещо — забоде поглед в пясъка Кейти.
— Признавам, че трудно повярвах. Беше толкова… неочаквано. Представи си само, предната седмица бяхме нормално семейство, а на следващата тя умираше и аз не бях в състояние да направя нищо, за да го предотвратя.
Встрани от тях Кристен и Джош още се занимаваха с хвърчилата си, но Кейти знаеше, че Алекс почти не ги вижда.
— След операцията минаха няколко седмици, преди тя отново да се изправи на крака, и на мен страшно ми се искаше да повярвам, че всичко ще се оправи. След това обаче с всяка изминала седмица забелязвах малки промени. Лявата половина на тялото й отпадаше и тя спеше все по-дълго. Беше трудно, но за мен най-лошото бе, че Карли започна да се отдръпва от децата. Сякаш не искаше да я запомнят болна, а каквато е била преди.
Алекс се умълча, после поклати глава.
— Извинявай, не биваше да ти разказвам тези неща. Тя беше страхотна майка. Виж само какви прекрасни деца растат.
— Мисля, че това се дължи и на баща им.
— Старая се, но през повечето време като че ли не знам какво правя. Все едно се преструвам.
— Според мен всички родители се чувстват така.
— И твоите ли? — обърна се той към нея.
Кейти се поколеба.
— Струва ми се, че моите родители са правели всичко по силите си.
Не беше голяма похвала, но беше вярно.
— Близка ли си с тях?
— Загинаха при катастрофа, когато бях на деветнайсет.
— Много съжалявам — впери поглед в нея Алекс. — Имаш ли братя и сестри?
— Не — обърна се Кейти към водата, — самичка съм.
Няколко минути по-късно Алекс помогна на децата да си приберат хвърчилата и всички заедно се запътиха към ограденото място за пикник. Въглените не бяха съвсем готови и той уплътни времето, като изми дъските за плуване и изтупа пясъка от хавлиите, а после извади необходимите продукти за десерта.
Кристен и Джош му помогнаха, като прибраха повечето си неща, Кейти пъхна останалата храна в хладилната чанта, а Алекс започна да товари багажа на джипа. Когато приключиха, останаха само едно одеяло и четири стола. Децата ги бяха подредили в кръг, а Алекс им раздаде дълги вилици и пакетче бонбони маршмелоу. От вълнение Джош разкъса плика и изсипа малка купчинка върху одеялото.
Кейти последва примера на децата, набоде три бонбона на вилицата и четиримата се скупчиха край скарата и започнаха да въртят вилиците, докато сладките пухкави бонбони не станаха златистокафяви. Кейти държеше своите прекалено близо до огъня и два се запалиха, но Алекс бързо ги угаси.
Когато бяха готови, Алекс помогна на децата да приготвят десерта: намазаха с шоколад грахамовите бисквити, после сложиха разтопените бонбони маршмелоу и отгоре — още една бисквита. Получи се лепкав и сладък десерт, най-вкусното нещо, което Кейти бе яла, откакто се помнеше.
Седнала между децата, тя забеляза, че Алекс едва се справя с ронливите бисквити, а когато опита да изтрие устата си с пръсти, само влоши положението. Децата избухнаха в смях, а Кейти не се сдържа, разкиска се с тях и усети внезапен и неочакван прилив на надежда.