Кейти скръсти ръце и усети как утринното слънце започва да сгрява лицето й.
— Почти два месеца.
— Не съм сигурна, че ще издържа толкова. Ако продължа да кихам като снощи, сигурно главата ми ще се отвинти — пресегна се жената, свали очилата си и се зае да ги бърше с ризата. — Как ти се струва Саутпорт? Все едно си в друг свят, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами не ми изглеждаш тукашна. Предполагам, че си някъде от север.
Кейти помълча и накрая кимна.
— И аз така си помислих — продължи Джо. — Нужно е малко време, преди човек да свикне със Саутпорт. Аз си го обичам, но открай време си имам слабост към малките градове.
— Оттук ли си?
— Отраснах тук, после заминах и накрая пак се върнах. Позната стара история, нали? Ама къде другаде ще намериш такива прашни места!
Кейти се усмихна, отнесе се някъде и отново се върна. Джо просто си стоеше пред нея в очакване тя да направи следващата крачка. Кейти отпи от кафето си, загледана към гората, после осъзна, че забравя за добрите обноски.
— Искаш ли кафе? Току-що сварих.
Джо отново вдигна очилата на темето си и ги пъхна в косата си.
— Надявах се да ме поканиш. С удоволствие бих изпила чаша кафе. Цялата ми кухня е още по кашоните, а колата ми е в сервиза. Знаеш ли какво е да се изправиш пред новия ден без кофеин?
— Нямам представа.
— Да знаеш, че съм пристрастена към кофеина. Особено когато ми предстои да си разопаковам багажа. Споменах ли колко мразя да разопаковам багаж?
— Май не.
— Това ми е най-отвратителното нещо. Да си блъскам главата къде да навра всичко, да си удрям коленете, докато обикалям в безпорядъка. Не се тревожи, не съм от съседите, които търсят помощ за такива работи. Обаче кафето…
— Заповядай — покани я с ръка Кейти. — Само те предупреждавам, че повечето ми мебели си вървят с къщата.
Кейти прекоси кухнята, извади чаша от бюфета и я напълни догоре. Подаде я на Джо.
— Извинявай, но нямам нито сметана, нито захар.
— Не е нужно — пое чашата Джо. Духна и отпи. — Така, обявявам го официално — заяви тя, — от този момент нататък ти си най-добрата ми приятелка на света. Тооолкова е вкусно!
— Радвам се.
— Бенсън спомена, че работиш в ресторанта на Айвън.
— Сервитьорка съм.
— Големия Дейв продължава ли да работи там? — Кейти кимна и Джо продължи: — Там е, отпреди да постъпя в гимназията. Още ли измисля прякори на всички?
— Да.
— А Мелъди? Продължава ли да бърбори колко сладки са клиентите?
— Всяка смяна.
— А Рики? Сваля ли новите сервитьорки?
Кейти отново кимна, а Джо се засмя.
— Това място никога няма да се промени.
— И ти ли си работила там?
— Не, но градчето е малко, а Айвън е емблематичен образ. Освен това, колкото по-дълго живееш тук, толкова повече ти се изяснява, че нищо не остава тайна. Всеки е осведомен за другите, а някои хора… да речем, като Мелъди… са превърнали клюката в същинско изкуство. Преди направо откачах. Само че половината от хората в Саутпорт са такива. Клюката е едно от малкото забавления тук.
— Обаче си се върнала.
Джо сви рамене:
— Ами да. Какво да ти кажа? Може пък да съм малко лудичка.
Отпи отново от кафето си и махна към прозореца:
— Знаеш ли, живея тук от толкова отдавна, а дори не съм подозирала за съществуването на тези две къщи.
— Хазяинът ми обясни, че били ловни хижи. Били част от ловния участък, преди той да започне да ги дава под наем.
— Не мога да повярвам, че си се нанесла тук — поклати глава Джо.
— Ти също — изтъкна Кейти.
— Да, но го направих само понеже разбрах, че няма да съм сама жена в края на чакълеста алея насред нищото. Мястото е доста откъснато от света.
И точно затова го наех с огромна радост, помисли си Кейти, а на глас каза:
— Не е толкова лошо. Вече свикнах.
— Надявам се и аз да свикна — отбеляза Джо. Духна кафето, за да го поохлади. — Какво те доведе в Саутпорт? Сигурна съм, че не е вълнуващата професионална кариера в ресторанта на Айвън. Имаш ли близки тук? Родители? Братя или сестри?
— Не, сама съм — отговори Кейти.
— Дошла си заради гадже?
— Не.
— Значи… просто си се преместила?
— Да.
— Ама защо, за бога?
Кейти не отговори. Същото я бяха попитали Айвън, Мелъди и Рики. Тя беше наясно, че зад въпросите им няма задни мисли, че се дължат на най-обикновено любопитство, но въпреки това не знаеше как иначе да отговори, освен да каже истината: