— В събота почивам. Защо?
Алекс пристъпи от крак на крак, преди да я погледне в очите.
— Понеже се чудех дали не бих могъл да те поканя на вечеря. Този път само ние двамата. Без децата.
Кейти съзнаваше, че се намират на кръстопът, който ще промени взаимоотношенията им. В същото време точно затова беше дошла в магазина толкова рано. Искаше да провери дали е изтълкувала погрешно изражението му предната вечер, понеже за пръв път знаеше със сигурност, че й се иска той да я покани.
В настъпилото мълчание обаче Алекс явно не разтълкува правилно мислите й.
— Няма значение, не е нищо особено.
— Да — прикова погледа му тя. — Много ще ми е приятно да вечеряме заедно. При едно условие.
— Какво?
— Ти вече направи толкова много за мен, че този път бих искала аз да направя нещо за теб. Какво ще кажеш да вечеряме у дома?
Той се усмихна с облекчение:
— Прекрасно.
15
В събота Кейти са събуди по-късно от обикновено. През последните няколко дни неистово пазаруваше и украсяваше къщата си — ново дантелено перде за прозореца на дневната, няколко евтини репродукции на стената, няколко малки килимчета и истински подложки за сервиране и чаши за вечерята. В петък вечер приключи след полунощ — набухна новите си възглавници на канапето и почисти къщата за последно. Слънцето вече грееше косо през прозорците и чертаеше ивици по леглото й, но тя се събуди едва след като чу, че навън някой чука. Погледна часовника и установи, че вече минава девет.
Измъкна се от леглото, прозя се и се запъти към кухнята, за да натисне копчето на кафеварката, преди да излезе на верандата и да примижи на сутрешното слънце. Джо беше на своята веранда, вдигнала чука за поредния удар, когато забеляза Кейти. Свали инструмента.
— Не съм те събудила, нали?
— Събуди ме, но няма нищо. Бездруго трябваше да ставам. Какво правиш?
— Опитвам се да попреча на капака да се откачи. Снощи, когато се прибрах, висеше накриво и бях абсолютно сигурна, че ще падне посред нощ. И разбира се, понеже очаквах трясъкът да ме събуди всеки момент, часове наред не успях да заспя.
— Да ти помогна ли?
— Не, почти привършвам.
— Едно кафе?
— Прекрасно. Идвам след няколко минутки.
Кейти се върна в спалнята, съблече пижамата си и надяна чифт къси панталонки и една фланелка. Изми си зъбите и се среса надве-натри. През прозореца видя, че Джо приближава към къщата. Отвори входната врата.
Наля две чаши кафе и подаде едната на Джо още щом тя прекрачи прага.
— Ама тук наистина заприличва на къща. Много ми харесват килимчетата и картините.
Кейти скромно сви рамене:
— Ами… сигурно започвам да се чувствам у дома в Саутпорт. Мислех си, че мога да започна да превръщам къщата в нещо като по-постоянен дом.
— Наистина е забележително. Най-сетне започваш да си свиваш семейно гнездо.
— А при теб как е?
— Все по-добре. Ще те поканя, когато съм готова.
— Къде се губиш? Напоследък не те виждам.
Джо махна небрежно с ръка.
— Бях извън града по работа за няколко дни, после ходих на гости на един човек миналия уикенд, а след това работих. Знаеш как е.
— И аз доста усилено работих напоследък. Изкарах десетки смени.
— Довечера на работа ли си?
Кейти отпи от кафето си и отговори:
— Не, поканила съм един човек на вечеря.
Очите на Джо грейнаха:
— Да позная ли кой?
— Вече знаеш — помъчи се Кейти се да спре червенината, плъзнала нагоре по шията й.
— Знаех си! Браво на теб. Реши ли вече какво ще облечеш?
— Още не.
— Е, сигурна съм, че ще бъдеш красива на каквото и да се спреш. Ти ли ще готвиш?
— Ако щеш вярвай, но всъщност съм доста сносна готвачка.
— Какво ще приготвиш?
Когато Кейти й каза, Джо изви вежди:
— Звучи вкусно. Супер, радвам се за теб. Всъщност и за двамата. Вълнуваш ли се?
— Това е само една вечеря…
— Ще го приема за „да“ — намигна й Джо. — Жалко, че не мога да остана и да ви шпионирам. Много ми е приятно да гледам как се развиват любовните ви отношения, но за съжаление заминавам извън града.
— Да, наистина е жалко, че няма да си тук.
Джо се засмя:
— Между другото, сарказмът не ти отива. Но бъди сигурна, че няма да ми се измъкнеш толкова лесно. Щом се върна, искам пълен разказ — дума по дума.