— Още го преживявам.
— Понеже подозираш, че той те търси ли?
— Сигурна съм, че ме търси. И никога няма да спре.
Тя замълча.
— Нещо с него не е наред. Той е… луд.
Алекс се замисли над думите й.
— Знам, че не ми е работа да питам, но хрумвало ли ти е да се обадиш в полицията?
Раменете й леко провиснаха.
— Да, веднъж се обадих.
— И те не направиха нищо, така ли?
— Дойдоха вкъщи и разговаряхме. Убедиха ме да не предявявам обвинения.
Алекс се позамисли и отсъди:
— Няма логика.
— Има безупречна логика — сви рамене Кейти. — Кевин ме предупреди, че няма смисъл да викам полиция.
— Той пък откъде знае?
Кейти въздъхна и реши, че може би е по-добре да му каже всичко.
— Защото той е полицай — каза тя най-накрая и вдигна поглед към него. — Той е детектив в бостънската полиция. Освен това той не ми казваше Кейти. — Очите й телеграфираха послание: отчаяние. — Наричаше ме Ерин.
20
В Деня в памет на загиналите на стотици километри на север Кевин Тиърни стоеше в задния двор на една къща в Дорчестър, облечен с шорти и хавайска риза, която си беше купил, когато двамата с Ерин бяха ходили в Оаху по време на медения си месец.
— Ерин се върна в Манчестър — каза той.
Бил Робинсън, неговият капитан в полицията, обърна бургерите на грила.
— Пак ли?
— Нали ти казах, че нейна приятелка е болна от рак? Смята, че трябва да е при нея.
— Лоша работа е това с рака — отбеляза Бил. — Ерин държи ли се?
— Държи се. Но си личи, че е изтощена. Трудно е непрекъснато да обикаляш напред-назад, както прави тя.
— Представям си — каза Бил. — Емили трябваше да направи нещо подобно, когато сестра й се разболя от лупус. Прекараха два месеца в Бърлингтън посред зима, наврени в един тесен апартамент само двете. Направо щяха да откачат. Накрая сестрата на Ема й събрала куфарите, стоварила ги пред входната врата и й заявила, че ще й е по-добре сама. Не че я виня, разбира се.
Кевин отпи от бирата си и се усмихна, понеже точно това се очакваше от него. Емили беше съпругата на Бил, бяха женени почти трийсет години. Бил обичаше да повтаря пред хората, че това били най-щастливите шест години от живота му. Всеки в участъка беше чувал историята поне петдесет пъти през последните осем години, а голяма част от същите хора бяха тук и сега. Бил организираше барбекю в къщата си на всеки Ден в памет на загиналите и почти всички, които не бяха на смяна, присъстваха не само по задължение, но и понеже братът на Бил беше дистрибутор на бира, големи количества от която се озоваваха на барбекюто. Съпрузи и съпруги, приятели и приятелки, както и деца се бяха струпали на групи — някои в кухнята, други във вътрешния двор. Четирима детективи хвърляха подкови, с които се опитваха да улучват забитите колчета, и покрай пържолите хвърчеше пясък.
— Когато се върне в града, защо не дойдете на вечеря? — отправи покана Бил. — Ема все пита за нея. Освен ако не предпочитате да наваксате изгубеното време — намигна накрая.
Кевин се запита дали поканата е искрена. В такива дни Бил обичаше да се преструва, че е просто един от момчетата, а не капитанът. Всъщност беше суров човек. Лукав. По-скоро политик, отколкото ченге.
— Ще й кажа.
— Тя кога замина?
— Рано днес сутринта. Вече трябва да е пристигнала.
Бургерите цвърчаха на грила, а от капещата мазнина пламъците танцуваха и се стрелваха нагоре.
Бил притисна едно от филетата, изстиска соса му и го изсуши. Нищо не разбира от барбекю, помисли си Кевин. Без сока месото щеше да стане като камък — сухо, без аромат и твърдо. Няма да става за ядене.
— А за случая на Ашли Хендерсън — смени темата Бил — мисля, че най-накрая ще можем да отправим обвинение. Добра работа си свършил.
— Крайно време беше — каза Кевин. — Според мен отдавна вече разполагат с достатъчно.
— И аз така си мислех, но не съм прокурор.
Бил притисна още едно парче месо и го съсипа.
— Освен това исках да поговоря с теб за Тери.
Тери Кантън беше партньор на Кевин през последните три години, но получи инфаркт през декември и оттогава беше в отпуск, а Кевин работеше сам.