Отново беше завалял сняг. Знаеше, че до утре следите от стъпките й ще са заличени.
Трябваше да извърви пет-шест пресечки, но беше сигурна, че ще успее. Крачеше с наведена глава, стараеше се да не обръща внимание на хапещия вятър и се чувстваше едновременно зашеметена, свободна и ужасена. Знаеше, че на следващия ден вечерта Кевин ще обикаля къщата, зовейки я по име, и няма да я намери, защото тя няма да бъде там. И от същия този момент щеше да я погне.
Кейти стоеше на кръстовището точно пред закусвалнята, а край нея кръжаха снежинки. В далечината видя синия бус на „Сюпър Шатъл“ да се показва зад ъгъла и сърцето й затупка лудешки в гърдите. И точно в този момент мобилният телефон звънна.
Тя пребледня. Край нея хвърчаха коли и гумите им шумно пореха кишата. В далечината бусът се престрои в другото платно и се насочи към нейния тротоар. Трябваше да вдигне, нямаше друг избор. Обаче бусът приближаваше, а на улицата беше шумно. Ако вдигнеше сега, той щеше да разбере, че тя е навън. Щеше да разбере, че го е напуснала.
Телефонът й звънна трети път. Синият бус спря на червен светофар. На една пресечка разстояние.
Тя се обърна и влезе в закусвалнята, където звуците бяха приглушени, но все пак доловими — симфония от тракане на чинии и разговори. Точно пред нея се намираше мястото на салонния управител, където един човек питаше за свободна маса. Коремът й се сви. Закри телефона с ръка, обърна се към прозореца и мислено се примоли Кевин да не чуе шумотевицата зад нея. Краката й се подкосиха, но все пак тя натисна копчето и се обади.
— Защо се бавиш и не вдигаш? — настойчиво попита той.
— Бях под душа — отговори тя. — Какво става?
— След десет минути е мой ред. А ти как си?
— Добре съм.
— Звучиш малко странно — каза той след кратко колебание. — Нещо не е наред с телефона ли?
Малко по-нагоре по улицата светофарът светна зелено. Бусът на „Сюпър Шатъл“ даде мигач, готвейки се да спре. Само дано да изчака, помисли си тя. Зад нея хората в заведението бяха учудващо тихи.
— Не знам. Ти звучиш нормално — отговори тя. — Сигурно при теб сигналът не е добър. Как мина пътуването?
— Не беше зле, след като излязох от града, но на места още е заледено.
— Лоша работа. Внимавай.
— Добре съм — увери я той.
— Знам.
Бусът спря до тротоара и шофьорът проточи шия, търсейки я с очи.
— Много съжалявам, но може ли да ми звъннеш пак след малко? Сложих си балсам за коса и трябва да го отмия.
— Да, добре — изръмжа той. — Ще ти звънна след малко.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Остави го той да затвори, преди да натисне копчето на телефона си. След това излезе от закусвалнята и забърза към буса.
На автогарата си купи билет за Филаделфия и много се подразни от настойчивите опити на служителя на гишето да я заговори.
Вместо да чака на терминала, пресече от другата страна на улицата да закуси. Парите за буса и за автобусния билет бяха стопили почти половината от средствата, които беше успяла да скъта за една година, но беше гладна, затова си поръча палачинки, наденички и мляко. Някой беше оставил вестник в сепарето, където се настани, и тя се застави да го прегледа. Кевин й звънна, докато се хранеше, и когато отново отбеляза, че телефонът му се струва някак странен, тя го обясни с бурята.
Двайсет минути по-късно се качи на автобуса. Възрастна жена посочи към издутия й корем и попита:
— Още колко?
— Още месец.
— Първото ли е?
— Да — отвърна, но устата й беше толкова пресъхнала, че й беше трудно да говори. Продължи надолу по пътеката и седна в задната част на автобуса. По седалките пред и зад нейната се настаняваха хора. От другата страна на пътеката имаше млада двойка. Тийнейджъри, преплели тела, които слушаха музика и поклащаха глави нагоре-надолу.
Автобусът потегли и тя се загледа през прозореца — сякаш сънуваше. Излязоха на магистралата и Бостън започна да се смалява в далечината, сив и неприветлив. Кръстът я заболя, докато автобусът се отдалечаваше на километри от дома. Продължаваше да вали сняг, а колите пръскаха киша, докато го надминаваха.
Искаше й се да поговори с някого. Искаше да сподели, че бяга, понеже съпругът й я бие, а не може да се обади в полицията, защото той е полицай. Искаше й се да сподели, че няма много пари и че никога вече няма да може да използва истинското си име. Направеше ли го, той щеше да я открие, да я върне у дома и отново да я бие, само че този път може би няма да спре. Искаше да сподели, че се бои до смърт, защото не знае къде ще прекара тази нощ, нито как ще се прехранва, когато й свършат парите.