Усещаше студения въздух от другата страна на прозореца, докато градовете се нижеха. Движението по магистралата оредя, а после пътищата отново станаха натоварени. Представа нямаше какво ще прави. Всичките й планове свършваха до автобуса, а тук нямаше към кого да се обърне за помощ. Беше сама и не притежаваше нищо освен вещите, които носеше със себе си.
На един час път от Филаделфия телефонът отново звънна. Тя закри микрофончето с ръка и отново разговаря с него. Преди да затвори, той обеща да й се обади, преди да си легне.
Пристигна във Филаделфия късно следобед. Беше студено, но не валеше сняг. Пътниците заслизаха от автобуса, а тя се позабави и ги изчака да се изнижат. В тоалетната извади нагънатия сак изпод дрехите си, излезе в чакалнята и седна на една пейка. Коремът й къркореше, затова си отряза малко сирене и го изяде с крекери. Знаеше, че трябва да й стигнат за дълго обаче, затова прибра останалото, макар да не се беше заситила. Накрая си купи карта на града и излезе навън.
Автогарата не се намираше в лош квартал — виждаше конгресния център и театър „Трокадеро“, и това й вдъхна сигурност, но означаваше също, че не би могла да си позволи хотел тук. По картата установи, че е недалеч от китайския квартал, и понеже нямаше по-добра възможност, се запъти натам.
Три часа по-късно най-сетне намери къде да пренощува. Беше мръсно и вонеше на цигарен дим, а стаята й едва побираше натъпканото вътре мъничко легло. Нямаше лампа, от тавана висеше гола крушка, а банята беше обща и се намираше в дъното на коридора. Стените бяха сиви, водата вонеше, а на прозорците имаше решетки. От съседните стаи чуваше хора, които разговарят на неразбираем език. Но само това можеше да си позволи. Парите щяха да й стигнат за три нощувки, може би за четири, ако успееше да преживее с малкото храна, която си носеше от вкъщи.
Приседна в крайчеца на леглото, разтреперана и уплашена от това място, с безредни мисли. Ходеше й се до тоалетната, но се страхуваше да излезе от стаята. Помъчи се да си внуши, че това е само приключение и всичко ще бъде наред. Колкото и налудничаво да звучеше, се запита дали не е сгрешила, като е напуснала съпруга си. Опита да не мисли за кухнята и за спалнята, за всичко, което беше загърбила. Знаеше, че може да си купи билет обратно до Бостън и да се прибере, преди Кевин изобщо да разбере, че я е нямало. Само че косата й беше къса и тъмна, а това нямаше как да му обясни.
Навън слънцето беше залязло, но през мръсния прозорец проникваше светлината на уличните лампи. Чу автомобилни клаксони и надникна навън. На нивото на улицата табелите бяха на китайски, а някои магазинчета още бяха отворени. Чуваше разговорите в тъмното, а покрай уличното платно имаше натрупани торбички с отпадъци. Намираше се в непознат град, в град, пълен с непознати. Не можеше да го направи. Не беше достатъчно силна. След три дни нямаше да има покрив над главата си, ако не си намери някаква работа. Ако продадеше бижутата си, можеше и да си осигури средства за някой и друг ден още, а после?
Беше адски изморена и гърбът й пулсираше. Изтегна се на леглото и се унесе почти на мига. Кевин звънна по-късно и мелодията на мобилния телефон я разбуди. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да може гласът й да звучи спокойно, да не се издаде с нещо, обаче звучеше точно толкова изтощена, колкото се чувстваше, и Кевин със сигурност й повярва, че е в леглото им. След като той затвори, тя заспа след броени минути.
На сутринта чу хора да минават по коридора на път за банята. На мивките имаше две китайки, покрай сифона се виждаше зеленикава плесен, а на пода беше полепнала мокра тоалетна хартия. Вратата на кабинката не се заключваше и се наложи да я придържа с ръка.
В стаята си закуси със сирене и крекери. Имаше нужда от душ, но беше забравила да си вземе шампоан и сапун, така че нямаше да има голяма полза. Преоблече се, изми си зъбите и се среса. Преподреди платнената чанта, понеже не й се искаше да я оставя в стаята, докато я няма, преметна я през рамо и се запъти надолу по стълбите. На рецепцията седеше същият служител, който й беше дал ключа, и тя се запита той дали изобщо излиза от това място. Плати за още една нощ и го помоли да запази стаята й.
Навън небето беше синьо, а улиците — сухи. Усети, че болката в гърба й е почти изчезнала. Беше студено, но не колкото в Бостън, и тя се усмихна въпреки страховете си. Напомни си, че се е справила. Беше избягала, Кевин беше на стотици километри и нямаше никаква представа къде е тя. Дори още не знаеше, че го е напуснала. Щеше да й звънне още няколко пъти, а после тя щеше да изхвърли мобилния телефон и повече никога да не говори с него.