Вечерта очакваше да го залее вълна от укори и съжаления, но странно защо, това не се случи. Което пък не му се стори неуместно, а някак… в реда на нещата. Не беше положително, не беше въодушевяващо, а просто в реда на нещата и Алекс отсъди, че явно най-сетне раната му е започнала да зараства. Разбира се, това не означаваше, че е готов да се впусне стремглаво в ергенския живот. Ако се случи, случи. Ами ако не се случи? Е, нямаше да се притеснява предварително. Искаше му се да почака, за да срещне подходящата жена, която не само отново ще изпълни живота му с радост, но и ще обикне децата силно като него. Даваше си сметка обаче, че вероятността да срещне такъв човек в градчето е нищожна. Саутпорт беше прекалено малък. Всичките му познати бяха или женени, или пенсионери, или ученици в местните училища. Нямаше много неомъжени жени, още по-малко такива, които да са готови да приемат мъж с деца. Което естествено пречеше. Може и да беше самотен, може и да имаше нужда от компания, но Алекс не смяташе да пожертва децата си за това. Достатъчно бяха преживели и винаги щяха да бъдат основната му грижа.
Все пак… май имаше една възможност. Заинтригува го друга жена, за която обаче не знаеше почти нищо, освен че не е омъжена. От началото на март идваше в магазина един-два пъти седмично. Когато я видя за пръв път, беше бледа, измъчена и почти отчайващо слаба. Едва ли би я забелязал. В магазина често се отбиваха хора, които просто минават през града и спират да си купят сода, бензин или нещо за хапване. Повече не ги виждаше.
Тя обаче не си купи това. Тръгна с наведена глава към стелажите с хранителни стоки, сякаш се мъчеше да остане незабелязана, призрак в човешка форма. За нейно съжаление не се получаваше. Беше твърде привлекателна, за да остане незабелязана. Алекс допускаше, че жената е към трийсетте, имаше къса кестенява коса, подстригана малко неравно над раменете. Не слагаше грим, а високите й скули и кръглите раздалечени очи й придаваха изискан и крехък вид.
На касата Алекс установи, че отблизо жената е още по-хубава, отколкото му се бе сторила отдалеч. Очите й бяха лешниково зеленикави със златисти точици, а кратката й разсеяна усмивка изчезна така бързо, както се и появи. Тя стовари на касата само хранителни продукти — кафе, ориз, овесена каша, макарони, фъстъчено масло — и тоалетни принадлежности. Алекс усети, че непознатата би се смутила, ако я заговори, затова мълчаливо се зае да маркира покупките й. И докато го правеше, чу гласа й за пръв път:
— Имате ли сух боб? — попита тя.
— Съжалявам, но обикновено не го поддържам на склад — отговори той.
Докато пъхаше покупките й в торбичка, забеляза, че тя се взира навън през прозореца и разсеяно хапе долната си устна. По някаква причина Алекс остана със странното усещане, че жената всеки момент ще се разплаче.
Той се прокашля и каза:
— Ако ще ви трябва редовно, с радост ще поръчам. Просто ми кажете коя марка предпочитате.
— Не искам да ви затруднявам — отговори тя с почти недоловим шепот.
Плати му с дребни банкноти, взе торбата си и излезе от магазина. За негово учудване прекоси паркинга пеша и едва тогава Алекс осъзна, че не е дошла в магазина с кола, което допълнително разпали любопитството му.
На следващата седмица в магазина имаше фасул. Той зареди три вида: маслен, пъстър и бял, макар и само по един плик от всеки, и при следващото й посещение специално изтъкна, че са на долния рафт в ъгъла, до ориза. Тя донесе на касата и трите плика и попита дали има лук. Посочи й малката торба, която държеше в голяма кошница до вратата, но тя поклати глава.
— Трябва ми само една глава — промърмори с извинителна и колеблива усмивка. Отброи банкнотите с треперещи ръце и отново си тръгна пеша.
Оттогава в магазина винаги имаше боб и възможност да купиш отделна глава лук, а през седмиците след първите й две посещения в магазина жената му стана редовен клиент. Макар да си остана мълчалива, тя вече не изглеждаше толкова крехка и неспокойна. Тъмните кръгове под очите й постепенно избледняха и дори цветът на лицето й се бе подобрил благодарение на хубавото време напоследък. Освен това понапълня — немного, но достатъчно, за да се смекчат деликатните й черти. Гласът й също укрепна и макар непознатата да не проявяваше никакъв интерес към него, все пак задържаше очи върху Алекс малко по-дълго, преди отново да ги отмести. Разговорът им не стигна много по-далеч от „Намерихте ли всичко необходимо?“, последвано от „Да, благодаря“, но вместо да бяга от магазина като подплашена сърна, понякога тя обикаляше щандовете малко по-дълго и дори започна да говори с Кристен, когато двете се окажеха самички. Тогава за пръв път той видя непознатата да изоставя предпазливостта. Непосредственото й поведение и откритото й изражение говореха, че тя обича децата, а първата мисъл на Алекс беше, че за миг е зърнал жената, която е била преди и би могла отново да стане при подходящи обстоятелства. Кристен също явно бе забелязала нещо различно у нея, понеже след като тя си тръгна, съобщи, че си има нова приятелка, която се казва госпожица Кейти.