Тя мина мълчаливо няколко крачки, после спря и го погледна:
— Повече от всички останали.
— Знам — придърпа я той към себе си. — И тъкмо затова си мисля, че сме създадени един за друг.
Макар че в магазина беше оживено както обикновено, Алекс си взе отпуск за пръв път от доста време и прекарваше повечето следобеди с Кейти и с децата, наслаждавайки се на ленивите летни дни, както не бе правил от дете. Ловеше риба с Джош, строеше къщи за кукли с Кристен и заведе Кейти на джаз фестивал в Мъртъл Бийч. Когато се развихриха светулките, двамата наловиха десетки с мрежи и ги затвориха в буркан. По-късно същата вечер съзерцаваха загадъчното сияние със смесица от почуда и очарование, докато най-накрая Алекс не отвори капака.
Караха велосипеди, ходеха на кино, а когато Кейти не работеше вечер, той обичаше да пали скарата. Децата хапваха и после плуваха в потока чак до мръкнало. След като малките се изкъпеха и си легнеха, Алекс и Кейти седяха на малкия пристан зад магазина, провесили крака над водата, а луната бавно прекосяваше небосклона. Пиеха вино и си бъбреха за несъществени неща, но Алекс свикна да се наслаждава на тези спокойни мигове, които прекарваха заедно.
Кристен много обичаше да прекарва времето си с Кейти. Докато се разхождаха четиримата, момиченцето често се пресягаше да я хване за ръката, а случеше ли се да падне на детската площадка, хукваше да търси утеха при нея. Макар че Алекс се радваше на тези признаци, винаги усещаше и лека тъга — те му напомняха, че никога не би могъл да даде на дъщеря си всичко, от което тя се нуждае, колкото и да се старае. Въпреки това, когато Кристен доприпкаше при него, за да попита дали може да отиде по магазините с Кейти, Алекс не можеше да й откаже. Самият той се стараеше да я води на пазар веднъж-два пъти годишно, но гледаше на това по-скоро като на родителско задължение, отколкото като на възможност за забавление. На Кейти обаче идеята явно й допадаше. Той й даваше малко пари, подаваше й ключовете за джипа и им махаше от паркинга, докато двете потегляха.
Кристен беше видимо щастлива от присъствието на Кейти, чувствата на Джош не бяха толкова очевидни. Предния ден, когато Алекс го взе от забавата край басейна на негов приятел, Джош не обели и дума нито на Кейти, нито на баща си до края на вечерта. Преди това на брега също беше доста мълчалив. Алекс знаеше, че нещо го тревожи, и предложи да си вземат въдиците, когато вече се здрачаваше. Сенките започваха да се източват върху потъмнялата вода и потокът бе притихнал и спокоен — черно огледало, в което се отразяваха бавно плъзгащите се по небето облаци.
Хвърлиха въдиците за около час, през това време небето стана виолетово и после индигово, а стръвта им образуваше кръгчета по повърхността на водата. Джош беше необичайно мълчалив. Друг път сцената би навявала покой, но в момента Алекс изпитваше мъчителното усещане, че нещо не е наред. И тъкмо когато се канеше да попита, синът му се извърна леко към него.
— Тате?
— Да?
— Понякога мислиш ли за мама?
— Непрекъснато.
— И аз мисля за нея — кимна Джош.
— И би трябвало. Тя много ви обичаше. За какво по-конкретно си мислиш?
— Помня как ни правеше курабийки и ми позволи да слагам глазурата.
— И аз го помня. Цялото ти лице беше омазано с розова глазура, а тя те снима. Снимката още виси на хладилника.
— Сигурно затова си го спомням.
Джош облегна въдицата в скута си.
— Тя липсва ли ти?
— Разбира се. Много я обичах — отговори Алекс, гледайки го право в очите. — Какво има, Джош?
— Вчера на забавата… — потърка носа си момчето, явно колебаейки се.
— Какво се случи?
— Повечето майки останаха през цялото време. И си говореха.
— И аз щях да остана, ако ти беше поискал.
Джош сведе поглед и в настъпилото мълчание Алекс изведнъж се досети какво премълчава момчето.
— Трябваше да остана, нали? Така постъпват родителите с децата.
Изрече го по-скоро като твърдение, не като въпрос.
— Обаче ти не ми каза, понеже щях да съм единственият баща там, нали?
Джош кимна с виновно изражение.
— Не се сърди.
Алекс обгърна с ръка раменете на сина си.
— Не се сърдя.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Как може да ти се сърдя за такова нещо?
— Според теб мама щеше ли да остане?
— Разбира се. За нищо на света не би го пропуснала.