— Искаш да прочета това първо, така ли? — беше попитал, сочейки писмото, на което пишеше неговото име, и тя леко кимна. После Карли се отпусна, когато той извади писмото, и главата й потъна във възглавницата.
„Скъпи мой Алекс,
Някои сънища, които ни посещават, ни преизпълват и след като се събудим, заради такива сънища си струва да живее човек. Ти, любими мой съпруже, си такъв сън, и ми е много мъчно, че се налага да изразя с думи какво изпитвам към теб.
Пиша това писмо сега, докато все още мога, но не съм сигурна, че ще успея да изразя каквото искам да кажа. Не съм писателка, а и в момента думите ми се струват толкова недостатъчни. Как да опиша колко те обичам? Възможно ли е изобщо да опишеш такава любов? Не знам, но ето че седя тук с писалка в ръка и съзнавам, че трябва да опитам.
Знам колко обичаш да разказваш, че съм се правила на труднодостъпна, но когато си припомням вечерта на запознанството ни, ми се струва, че още тогава съм проумяла, че сме създадени един за друг. Помня ясно онази нощ точно както помня докосването на ръката ти и всяка подробност от облачния следобед на плажа, когато падна на колене и ми предложи да се омъжа за теб. Преди да се появиш в живота ми, не си давах сметка колко много неща пропускам. Не подозирах, че едно докосване може да означава толкова много, че едно изражение може да бъде толкова красноречиво. Не съм знаела, че дъхът ми може да спре от една целувка. Ти си и винаги си бил мечтаният съпруг. Ти си мил, силен, грижовен и умен, винаги успяваш да повдигнеш духа ми и си по-добър баща, отколкото подозираш. Умееш да общуваш с децата, да спечелиш доверието им и не мога да ти опиша радостта си, когато те виждам как ги прегръщаш, щом заспят на рамото ти.
Животът ми стана безкрайно по-хубав, откакто теб те има в него. И точно затова ми е толкова трудно, затова сякаш не намирам нужните думи. Ужасявам се, че всичко това скоро ще приключи. Но се боя не само за себе си, боя се за теб и за децата ни. Сърцето ми се къса при мисълта, че ще ви причиня такава скръб, но нищо друго не ми остава, освен да ти напомня защо се влюбих в теб и да помоля за прошка, че ще нараня така теб и красивите ни деца. Боли ме, като си помисля, че любовта ти към мен ще бъде причина и за толкова много мъка.
Обаче искрено вярвам, че любовта не само наранява, а и лекува… и точно затова прилагам още едно писмо.
Моля те, не го чети. Не е за теб, нито за семействата или за приятелите ни. Съмнявам се, че някой от нас познава жената, на която в крайна сметка ще дадеш това писмо. Разбираш ли, то е за тази, която ще те излекува, за жената, която ще възстанови целостта ти.
Знам, че в момента не можеш да си го представиш. Трябва да минат месеци и дори години, но в крайна сметка ще дадеш това писмо на друга жена. Довери се на инстинкта си точно както направих аз онази първа вечер, когато ти се доближи до мен. Ще разбереш кога и къде да го направиш, точно както ще познаеш и коя жена го заслужава. И когато това стане, повярвай на думите ми, отнякъде аз ще ви наблюдавам с усмивка.
След като прочете писмото отново, Алекс го пъхна обратно в плика и го прибра в сейфа. Отвън небето бе покрито с огрени от луната облаци и цялото сияеше тайнствено. Той вдигна поглед нагоре, мислейки за Карли и за Кейти. Карли го съветваше да се довери на инстинкта си и че ще разбере какво да прави с писмото.
И изведнъж си даде сметка, че тя е била съвсем права — е, поне наполовина. Алекс знаеше, че иска да даде писмото на Кейти. Просто не беше сигурен дали тя е готова да го получи.
28
— Здрасти, Кевин! — махна му Бил. — Би ли дошъл в кабинета ми за минутка?
Кевин беше почти до бюрото си и Кофи и Рамирес го проследиха с поглед. Новият му партньор вече седеше на мястото си и го удостои с вяла усмивка, която бързо изчезна още преди Тод рязко да се извърне.
Главата на Кевин пулсираше и никак не му се говореше с Бил рано сутринта, но не се тревожеше. Биваше го със свидетелите и жертвите, познаваше кога престъпниците лъжат, беше извършил многобройни арести и извършителите на престъпленията бяха осъдени.
Бил му посочи стола и макар на Кевин да не му се сядаше, седна и се запита защо Бил го кани, след като обикновено разговаряха прави. Слепоочието го болеше, все едно някой беше забил молив там. Известно време Бил просто се взираше в него. После стана, затвори вратата и приседна на крайчеца на бюрото си.