— Как си, Кевин?
— Добре съм — отговори той. Искаше му се да затвори очи, та болката да отслабне, но си личеше, че Бил го наблюдава изпитателно. — Какво има?
Шефът му скръсти ръце.
— Повиках те, понеже получихме оплакване срещу теб.
— Какво оплакване?
— Работата е сериозна, Кевин. От Вътрешния отдел са се заели, така че от този момент си временно отстранен от длъжност.
Думите звучаха объркано, напълно лишени от смисъл, поне отначало, но когато успя да се съсредоточи и се вгледа в изражението на Бил, на Кевин му се искаше да не беше изпил толкова водка и да не се бе събудил с главоболие.
— Какви ги говориш?
Бил вдигна няколко листа от бюрото си:
— Убийството на Гейтс. Момченцето, улучено от куршум през пода? В началото на месеца?
— Помня го — отговори Кевин. — По челото му имаше сос за пица.
— Моля?
Кевин примигна.
— Момчето. Така го намерихме. Беше ужасно. Здравата поразтърси Тод.
Бил набърчи чело.
— Повикали са линейка — каза той.
Кевин вдиша и издиша. Съсредоточи се.
— Беше за майката. Беше много разстроена и опита да се нахвърли на гърка, който беше стрелял. Сборичкаха се и тя падна по стълбите. Веднага се намесихме и… доколкото знам, незабавно я откараха в болницата.
Бил продължаваше да се взира в него и най-накрая остави листовете настрани.
— Ти си разговарял с нея преди това, нали?
— Помъчих се… тя беше в истерия. Опитах да я успокоя, но тя направо откачи. Какво друго да ти кажа? Останалото го пише в доклада.
Бил се пресегна към листовете върху бюрото си.
— Знам какво си написал, обаче жената твърди, че си й казал да бутне негодника по стълбите.
— Моля?
Бил се зачете в листовете.
— Твърди, че си говорил за Бог и си казал: „Този човек е грешник и заслужава да бъде наказан, понеже в Библията е казано: не убивай“. Освен това си й казал, че онзи най-вероятно ще получи условна присъда, въпреки че е убил момчето, затова тя трябва да вземе нещата в свои ръце. Защото грешниците заслужават наказание. Да ти звучи познато?
Кевин усети как кръвта се качи в бузите му.
— Това е нелепо — каза той. — Знаеш, че тя лъже, нали?
Очакваше Бил веднага да се съгласи с него, да изрази увереност, че Вътрешният отдел ще го оправдае. Но той не го стори. Вместо това се приведе напред и попита:
— Какво точно й каза? Дословно.
— Нищо не съм й казал. Попитах я какво се е случило, тя ми разказа, огледах дупката в тавана, качих се горе, арестувах съседа и той си призна, че е стрелял. Закопчах го и тръгнах да го водя надолу по стълбите, а тя изневиделица го нападна.
Бил мълчеше, приковал поглед върху Кевин.
— И не си й казвал нищо за грях?
— Не.
Бил вдигна листа, от който четеше.
— Никога не си казал: „… отмъщението е мое. Аз ще отплатя, казва Господ“.
— Не.
— Нищо от това не ти звучи познато, така ли?
Кевин усети как гневът му се надига, но се постара да се успокои.
— Нищо. Пълни лъжи. Знаеш какви са хората. Тя сигурно иска да съди общината, за да изкопчи тлъсто обезщетение.
Мускулчето на челюстта на Бил потръпна. Мина доста време, преди отново да продума:
— Беше ли пил, преди да разговаряш с жената?
— Не знам как ти хрумна. Не. Аз не правя така. Не бих го направил. Знаеш как работя. Аз съм добър детектив. — Кевин протегна ръце почти заслепен от пулсиращата болка в главата си. — Стига, Бил. Работим заедно от години.
— Затова разговарям с теб, вместо да те уволня. През последните месеци не си на себе си. Носят се слухове.
— Какви слухове?
— Че идваш пиян на работа.
— Не е вярно.
— Значи ако те проверя с дрегера, нищо няма да отчете, така ли?
Кевин чуваше как сърцето му блъска в гърдите. Умееше да лъже, биваше го в това, но сега положи специално старание гласът му да звучи спокойно:
— Снощи окъснях с един приятел и пийнахме. Може и да има алкохол в кръвта ми, но не съм пиян, не съм пил и преди да дойда на работа тази сутрин. Нито в онзи ден. Нито когато и да било.
Бил впери поглед в него.
— Кажи ми какво става с Ерин.
— Вече ти казах. Помага на своя приятелка в Манчестър. Преди няколко седмици ходихме заедно на Кейп Код.