А всъщност не го обичаше. Дори пет пари не даваше за него. Не й пукаше за счупените саксии и за строшения порцеланов сервиз, не й пукаше, че той е отстранен от работа, не й пукаше, че вече месеци наред заспива, облян в сълзи. Не й пукаше, че неговият живот се разпада. Имаше значение само какво иска тя, открай време си беше себична, а сега му се и присмиваше. Присмиваше му се от месеци и мислеше единствено за себе си. Той я обичаше и я ненавиждаше… и не го проумяваше. Усети, че в очите му бликват сълзи, и примигна, за да ги овладее.
Делауер. Мериленд. Покрайнините на Вашингтон. Вирджиния. Часове, изгубени в безкрайната нощ. Отначало валеше поройно, но постепенно дъждът намаля. Кевин спря близо до Ричмънд на зазоряване, за да закуси. Две яйца, четири парченца бекон, пшеничена препечена филийка. Изпи три чаши кафе. Наля още бензин в колата и отново излезе на магистралата. Прекоси Северна Каролина под синьо небе. По предното му стъкло мушиците бяха като циментирани, гърбът го заболя. Налагаше се да носи тъмни очила, за да не примижава, бакенбардите започнаха да го сърбят.
Идвам, Ерин, помисли си той. Скоро ще съм при теб.
33
Кейти се събуди изтощена. През нощта се беше въртяла и мятала в леглото часове наред, припомняйки си ужасните неща, които бе наговорила на Алекс. Нямаше представа какво я беше прихванало. Да, беше разстроена заради семейство Фелдман, но за нищо на света не можеше да си спомни как изобщо беше започнал спорът. По-точно помнеше, обаче не виждаше никакъв смисъл. Знаеше, че той не я беше притискал да направи нищо, за което не е готова. Съзнаваше, че Алекс по нищо не прилича на Кевин, а какво му бе наговорила!
И какво ще направиш? Ще ме удариш ли? Ами давай!
Как изобщо й хрумна да го каже?
Накрая задряма някъде след два, когато дъждът и вятърът се укротиха. На сутринта небето беше ясно и по дърветата пееха птици. Застанала на верандата, Кейти огледа пораженията от бурята: изпочупени клони, пръснати пред къщата, килим от шишарки, застлал двора и алеята. Въздухът беше сгъстен от влага. Денят щеше да бъде адски горещ, може би най-топлият за това лято досега. Кейти си отбеляза наум да напомни на Алекс да не държи децата твърде дълго навън на слънце, но после си даде сметка, че той може би няма да иска тя да отиде с тях. Че вероятно още й е много сърдит.
Не вероятно, а със сигурност, поправи се тя. Несъмнено й се сърдеше. И беше засегнат. Снощи дори не даде на децата да се сбогуват с нея.
Кейти седна на стълбите и се обърна към къщата на Джо, питайки се дали е станала и какво ли прави. Беше рано, може би прекалено рано да потропа на вратата й. Не знаеше какво да й каже и каква полза изобщо би имало. Не би й признала какво е наговорила на Алекс — предпочиташе напълно да заличи този спомен — но може би Джо щеше да й помогне да проумее тревожното опасение, което я измъчваше. Дори след като Алекс си тръгна, Кейти забеляза колко са напрегнати раменете й и снощи за пръв път от седмици спа на светната лампа.
Интуицията й подсказваше, че нещо не е наред, но не можеше да посочи точно какво… само дето мислите й все се връщаха към семейство Фелдман. Към Гладис. Към неизбежните промени в къщата. Какво щеше да стане, ако някой разбере, че са изчезнали документите на Кейти? Само като си го представи, и коремът й се сви.
— Всичко ще бъде наред — чу внезапно да казва някой.
Завъртя се и видя Джо, застанала отстрани до нея с маратонки, поруменели бузи и петна от пот по блузата.
— Ти пък откъде се появи?
— Ходих да тичам — отговори Джо. — Исках да изпреваря жегата, но явно не се получава. Толкова е горещо, че направо не се диша — имах чувството, че ще получа удар и ще пукна. Въпреки това обаче явно съм по-добре от теб. Изглеждаш адски скапана.
Направи знак към стълбите и Кейти се премести. Джо се настани до нея.
— Снощи с Алекс се скарахме.
— И?
— Наговорих му ужасни неща.
— Извини ли му се?
— Не — отговори Кейти. — Той си тръгна. Трябваше да го направя, но не успях. А сега…
— Какво? Мислиш, че е твърде късно ли? — стисна Джо коляното й. — Никога не е твърде късно да постъпиш правилно. Отиди и поговори с него.
Кейти се поколеба, видимо разтревожена.
— А ако не ми прости?