— Защо? Какво ще стане довечера?
Тя се облегна на рамката на вратата.
— Ами след като децата заспят и в зависимост от това кога ще се върнеш, може да се окаже твърде късно да си тръгвам. Току-виж си ме намерил в леглото си…
Когато разбра, че тя не се шегува, Алекс потърка брадичката си в шеговит размисъл.
— Сериозна дилема.
— От друга страна пък, може движението да не е натоварено и ти да се прибереш достатъчно рано, за да ме откараш у дома.
— Аз по правило съм внимателен шофьор. Не обичам да превишавам разрешената скорост.
Кейти се долепи до тялото му и прошепна в ухото му:
— Много добросъвестно от твоя страна.
— Старая се — прошепна той, преди устните им да се слеят. Когато се отдръпна от нея, забеляза, че десетина човека от лодките ги наблюдават. — Колко време репетира тази реч?
— Не съм я репетирала. Просто… ми хрумна.
Алекс още усещаше целувката им.
— Закусвала ли си? — прошепна той.
— Не.
— Искаш ли да хапнеш малко мюсли с мен и с децата? И после тръгваме за карнавала.
— Звучи апетитно.
34
Северна Каролина беше грозна — ивицата на пътя беше притисната между монотонна поредица от борове и вълнисти хълмове. Покрай шосето на места бяха скупчени каравани, фермерски къщи и рушащи се плевни, обрасли с плевели. Кевин слезе от едната междущатска магистрала и пое по другата, като се насочи към Уилмингтън. Пи още малко, чисто и просто от скука.
Докато прекосяваше монотонния пейзаж си мислеше за Ерин. За това какво ще направи, щом я намери. Надяваше се тя да си е вкъщи, когато той пристигне, но дори да е на работа, беше просто въпрос на време да се прибере.
Междущатската магистрала се виеше между безинтересни градове с незапомнящи се имена. В десет часа Кевин пристигна в Уилмингтън. Мина през града и зави по малък провинциален път. Пое на юг и слънцето безмилостно жареше през прозореца му. Беше сложил пистолета в скута си, после го премести отново на предната седалка и продължи да кара.
Най-сетне пристигна в градчето, където живееше тя. Саутпорт.
Бавно прекоси града и пообиколи около главната улица, като поглеждаше указанията, които си беше разпечатал от компютъра. Извади една риза от брезентовия сак и покри пистолета.
Градчето беше малко, със спретнати и поддържани къщи. Някои бяха типично южняшки, с широки веранди, магнолиеви дървета и развяващо се на пилон американско знаме, други приличаха на къщите в Ню Ингланд. На брега имаше имения. Слънцето изпъстряше със светли петна водата между тях и беше канска жега. Като в парна баня.
След броени минути намери пътя към нейната къща. Отпред вляво имаше универсален магазин и Кевин спря да налее бензин и да си вземе кутийка „Ред Бул“. Застана зад някакъв мъж, който купуваше въглища и запалителна течност. На касата плати на възрастна жена. Тя му се усмихна и му благодари, че е пазарувал при тях, и добави по типичния за възрастните жени нахален начин, че не го е виждала преди. Кевин отговори, че е в града за панаира.
Когато отново излезе на пътя, сърцето му запрепуска бясно, понеже вече наближаваше. Зави и намали. В далечината забеляза чакълест път. Според указанията трябваше да завие тук, но Кевин не спря. Ако Ерин си беше у дома, веднага щеше да познае колата, а той не искаше това. Не и докато не приготви всичко.
Направи обратен завой и затърси отдалечено място, на което да паркира. Нямаше голям избор. Може би паркингът на магазина щеше да свърши работа, но ако някой го забележи, когато паркира там? Подмина магазина и огледа околността. Дърветата от двете страни на пътя можеха да послужат за укритие… или пък не. Не беше склонен да рискува някой да се отнесе подозрително към изоставената сред тях кола.
Кофеинът го правеше неспокоен, затова мина на водка, та да си успокои нервите. Не можеше да намери къде да остави колата, мамка му. Що за тъпо място беше това? Отново обърна и вече започваше да се ядосва. Не допускаше, че ще е толкова трудно. Може би трябваше да вземе кола под наем, но не го беше сторил, а сега не виждаше как да се доближи достатъчно до Ерин, без тя да забележи.
Магазинът беше единствената възможност и Кевин спря в задната част на паркинга, отстрани на сградата. Беше най-малко на километър и половина от къщата, обаче не знаеше какво друго би могъл да направи. Позамисли се и угаси двигателя. Когато отвори вратата, жегата го обгърна отвсякъде. Изсипа дрехите от брезентовия чувал на задната седалка, а вътре пъхна пистолета, въжетата, белезниците, лепенката и второто шише водка. Метна чувала през рамо и се озърна. Никой не го гледаше. Сигурно можеше да остави колата си тук за около час, без да предизвика нечие подозрение.