Нора Робъртс
Пристанище за мъже
ПРОЛОГ
Камерън Куин не беше пиян. Би могъл и да се напие, но в момента предпочиташе приятното и отпускащо замайване. Харесваше му да си мисли, че именно в това състояние, „само на две крачки от пропастта“, щастието му се усмихва трайно.
Вярваше, че късметът е на приливи и отливи, а точно сега неговият буйно прииждаше. Едва преди ден беше спечелил със своята моторница световния шампионат, измъквайки победата само с върха на кърмата и чупейки досегашния рекорд за време и скорост.
Имаше слава и дебел портфейл и беше пристигнал и с двете в Монте Карло, за да види как ще издържат.
Издържаха.
Няколко ръце на бакара, две-три хвърляния на заровете, обръщане на една карта и портфейлът му стана още по-дебел. Сред папараците беше и един репортер от „Спорт Илюстрейтид“, така че славата му също не показа признаци на помръкване.
Съдбата продължи да му се усмихва — по-точно, да му отправя съблазнителни усмивки — като го доведе в това бижу на Средиземноморието по същото време, когато известно списание приключваше със снимките за броя си с бански костюми.
А най-дългокраката от тези изваяни красавици беше отправила сините си очи с цвят на лято към него и беше разтворила щедрите си устни в подканяща усмивка, която само слепец не би забелязал и не би взел решение да поостане още някой и друг ден.
А тя съвсем ясно му даде да разбере, че с много малко усилие би могъл да стане и далеч по-голям късметлия.
Шампанско, пари, бурен, необвързващ секс — да наистина, мислеше си Камерън, късметът беше на негова страна.
Когато излязоха от казиното навън в меката мартенска нощ, един от вездесъщите папараци изскочи пред тях и започна трескаво да ги снима. Дамата се нацупи — в края на краищата това беше запазената й марка — но същевременно отметна гъстите си сребристоруси коси и умело раздвижи зашеметяващото си тяло. Роклята й, „червеното е цветът на греха“, съвсем малко по-плътна от пласт боя, рязко спря точно пред „Вратите към рая“.
Младият мъж само се усмихна.
— Такава напаст са тези — продума тя с леко фъфлене, а може би е френски акцент. Той така и не можа да определи. После въздъхна и се остави да я води по осеяната с лунни петна улица. — Накъдето и да погледна, все фотоапарати виждам. Толкова съм уморена да ме наблюдават и да бъда обект за удоволствие на мъжете.
„О, да, правилно“ — каза си Камерън. И понеже предполагаше, че и двамата са пресъхнали като малко поточе по време на суша, той се засмя и я завъртя.
— Защо не му осигурим нещо, което да пусне на първа страница, сладурче?
Докосна устните й. Вкусът й разпали въображението му и той беше благодарен, че хотелът им е само на две пресечки.
Тя зарови пръсти в косите му. Харесваше мъже с гъста коса, а неговата беше буйна и тъмна като нощта. Тялото му беше здраво — цялото в мускули и стегнато. Беше много взискателна към телата на любовниците си, а неговото напълно отговаряше на строгите и изисквания.
Е, ръцете му бяха малко по-груби, отколкото и харесваше. Бяха ръце на работник, но заради уменията им беше готова да пренебрегне липсата на изисканост.
Лицето му беше интересно. Не красиво. Никога не би се свързала, а още по-малко да позволи да я фотографират с по-красив от нея мъж. От него се излъчваха твърдост и сила. „От очите е“, помисли си тя, леко се засмя и се освободи от ръцете му. Бяха сиви — по-скоро с цвят на кремък, отколкото на дим, и криеха тайни.
Обичаше мъжете с тайни, защото нито един от тях не беше в състояние дълго да ги крие от нея.
— Ти си лошо момче, Камерън. — Поставяше ударението на последната сричка. Докосна с пръст твърдите му устни.
— Винаги така са ми казвали… — Замисли се за момент, тъй като името й му се губеше. — Мартин!
— Може би тази вечер ще ти позволя да бъдеш лош.
— Разчитам на това, сладурче. — Погледна я: висока метър и осемдесет, очите й бяха почти на нивото на неговите. — В моя апартамент или в твоя?
— В твоя — измърка тя. — Ако поръчаш още една бутилка шампанско, може да ти позволя да се опиташ да ме съблазниш.
Той повдигна вежда и поиска ключа от рецепцията.
— Трябва ми бутилка „Кристал“, две чаши и една червена роза — нареди на служителя, без да откъсва очи от Мартин. — Веднага.
— Да, мосю Куин. Ще се погрижа.
— Роза — изпърха насреща му тя, докато крачеха към асансьора. — Колко романтично!
— О, и ти ли искаш? — Обърканият и поглед му даде да разбере, че чувството за хумор едва ли е най-силната й страна. Значи забравят за шегичките и разговорите и се заемат директно с основното занятие.
В момента, в който вратите на асансьора се затвориха след тях, той я привлече към себе си и опря устни в коприната на нейните. Беше зажаднял. Беше твърде зает, твърде концентриран върху моторницата си, твърде погълнат от състезанието, за да отделя време за развлечения. Искаше мека кожа, уханна кожа, извивки, щедри извивки. Жена, всяка жена, стига да е готова, опитна и да знае докъде се простират границите.